Отписаният

— Та ти също си от тая златна младеж, генералско синче. — Тя го гледаше под вежди.

— Точно затова ги познавам много добре и не ги броя за хора. Затова убивам безмилостно! — отговори той.

— И Серьожа ли щеше да убиеш? — попита тя след пауза.

— Задрасках го. — Той тръсна глава. — Щеше да прилича на лично отмъщение. Защото ми е отнел жената. — Той се усмихна напрегнато. — А за тях е добре дошло. Първо, както вече ти казах, неговата гибел е най-логична и затова най-изгодна за тях. А това означава едно: те искат да продължат убийствата с моята винтовка, като стоварват всичко на мен. Намерили са някъде стрелец, на когото са заповядали в кого и къде да се цели. Сега само аз мога да попреча. На тяхно място щях да премахна пречката, тоест мен, тихо, без шум и врява, без да се дава гласност, без телевизия и вестникарска шумотевица. Само по този начин могат да продължават да убиват ония, които им пречат, докато милицията и прокуратурата ще търсят мен, несъществуващия вече…

— Но нали все още си жив — каза тя. И пак сложи глава върху рамото му. — Значи можеш да измислиш и предприемеш нещо.

— Точно затова започнах този разговор с теб — усмихна се той и се облегна на възглавницата. — Не те ли следяха, когато идваше при мен?

— Знам ли? — Тя сви рамене. — Взех частно такси, веднага го хванах… Много бързах, понеже ме следеше бившият ми… вече ти казах за него. Не ми дава да мръдна. Синчето на нашата гримьорка. А аз, глупачката, се хванах с хлапак… Колко заслужаващи мъже ме удостояваха с вниманието си. А не се решаваха сами, мислят: сигурно си има някой! Някой от силните — не можеш се допря до нея! Просто го четях по очите им. Ако не беше гласът ми, щях да започна бизнес като Светлана, там мъжете не ти обръщат гръб. Само плащай!

— Може синчето на гримьорката да е тръгнало след теб? — попита Павел, като свъси вежди. — И да е някъде тук, наблизо?

Той стана и отиде до прозореца. Отметна пердето и надникна предпазливо в двора.

— От него ли ще се страхуваш? — Тя се усмихна. — Много е умислен, ревлив, няма какво да говорим…

— Да не е там онзи? — попита Павел.

Тя веднага дотича и се взря.

— Той е! Същият! Мерзавец… Вече ме е намерил. Представяш ли си? Сега ще му дам да разбере! Проследил ме е, нали?

— Хич и не си мисли — каза строго той и я дръпна от прозореца. — Не е изключено други да те следят. Значи са видели и него. И са го завербували. За тях това е проста работа!

— За кого? За тези момченца, за които говореше ли? — Тя махна пренебрежително с ръка и отиде в кухнята, като си наметна пеньоара.

— Най-много трябва да се боиш от такива момченца — отговори й той.

— Искаш ли кафе? — извика тя от кухнята.

Той замълча. Нещо не му хареса и реши веднага да разбере как стоят нещата. Може това да е поза на нещастен влюбен. Те не се държат така. Стоят и не свалят очи от прозореца, където се крие възлюбената… А този обикаля в кръг. Ами да, има възможност да отмъсти на съперника, като го проследи и предаде на неговите килъри. Мисли, че после тя няма къде да му избяга. Тези сукалчета всъщност са страшни хора, когато много им се прииска нещо. Още в детството си са научени като поискат, да получават и за целта падат на пода и тропат истерично с крачка.