Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
— Ще го намеря — отвърна юношата и напусна палатката — с далеч по-леко бреме от преди.
По някакъв начин знаеше къде ще открие брат си. Фалтанската армия се бе разположила да станува почти на същото място, където се беше възстановявала от бурята. Долчинката в средата на лагера и сега беше незаета. Сакатият му брат беше там, седнал неподвижно в дъното. Не помръдна, когато Лийт произнесе името му. Най-сетне Хал повдигна глава и погледна към брат си със зачервени очи.
— Хал… — поде Лийт. Устата му беше пресъхнала, а сърцето му пламтеше. Бе видял много неща по време на пътешествието. Бе съзрял как брат му се превръща в насекомо, хвърляйки болест върху невинен. Бе чувал гласа му, предлагащ напътствие — не откакто бяха напуснали Лулеа, а през целия си живот. — Хал, защо винаги аз съм този, който се извинява?
Това не беше въпросът, който Лийт искаше да зададе. Лицето на сакатия се промени веднага. На по-малкия брат му се искаше да не бе изричал думите, но те бяха полетели като стрела, разкъсали мишената.
Преди никога не можех да го нараня, каквото и да кажех.
Хал въздъхна дълбоко, за да се овладее.
— Много пъти съм плакал заедно с теб, Лийт. Грижех се за теб, когато беше болен, защитавах те, когато останалите се опитваха да те наранят. Утешавах те и те подкрепях винаги, а получавах малко в отплата. За кое от стореното трябва да се извинявам?
Гласът на Хал бе някак по-слаб. Бузите му също бяха по-хлътнали. Но Лийт не откъсваше очи от него. Това беше единственият човек, оставал негова опора, когато баща му го нямаше, а майка му не го разбираше. Как съм могъл да изпитвам към него нещо различно от обич?
И все пак…
— Трябва да се извиниш за всички онези неща, които правеше! — провикна се Лийт, разкрил прикриваната част от себе си. — За това, че винаги си прав! За това, че винаги си гласът на разума! За вината, от която не мога да се освободя! Бъди проклет, Хал! Бройката на хората, които изгубих от началото на всичко това, прогаря ума ми. И най-първият си ТИ!
Хал повдигна сакатата си ръка с видимо усилие. Дали изобщо се беше хранил? Или обидата го бе засегнала тъй дълбоко, че бе отказвал храна?
Потънал в агонията на нерешителността, уравновесил нуждата си от облекчение срещу нуждите на брат си, Лийт също протегна ръка. Пръстите се приближиха и се докоснаха. Опрощение, разбиране, любов — всичко това се съдържаше в този допир.
Стотица тръби заляха долината със звука си. Братята притиснаха ръце към ушите си, когато ехото ги връхлетя. Тромпетите протръбиха отново. Без някой да му казва, Лийт разбра, че нападението е започнало. Ще довършим разговора си по-късно. Той се обърна и се затича нагоре, попадайки право сред централната сцена, изобразена върху тавана на рицарската зала.
Фалтанци знаеха, че тръбите ще оповестят началото на брудуонската атака, но сигналът бе прозвучал далеч по-рано от очакваното. Макар да бяха разположили ариергард, никой не очакваше, че брудуонците ще нападнат в гръб — а ето че ставаше точно така. Из цялата долина бушуваха сражения. За всички беше очевидно, че е настъпил решителният час. Победата щеше да бъде за онази армия, която съумееше да се спаси от унищожение.
Стрела профуча край Лийт и потъна в гърлото на войник до него, който я сграбчи и рухна в гърчове. Младежът трескаво вля сила в Джугом Арк, макар в почти същия миг да бе осъзнал, че вече е прекалено късно. Бранното поле бързо се превърна в какофония от крясък и стенание. Сякаш някакво проклятие неизменно забавяше Лийт и го караше да се явява със закъснение.
Някой дръпна ръкава му. Стрелоносителят гневно дръпна ръка, но жестът се повтори, този път придружен от глас:
— Милорд? Милорд! Време е! Пророчеството, милорд!
Това беше сър Амасиан. Лийт тръсна глава, макар това да не спомогна за проясняването й. Съсредоточението му умираше заедно с писъците на гинещите около него.
— Рицарите ще ни помогнат — продължи Амасиан, заблуден, че думите му са останали осмислени. — Те ще ви проправят път до мястото, където трябва да застанете. Те са готови — подготвяли са се за това още от времето, когато видението ме споходи.
Числа. Бройката шумолеше като листове, захвърляни един върху друг. Всеки убит боец се прибавяше към бройката. Попаднал в някакво подобие на лудост, притиснат от събитията, Лийт пое с намерението да се отдалечи от рицаря, но изглежда се бе отправил точно в искащата се от него посока. Рицарите яздеха пред него, без да се обръщат назад. Телохранителите на Лийт ги следваха объркано. Тежките бронирани фигури размахваха остриета наляво и надясно, разсичайки брудуонските линии. Разчистваха път за Стрелоносителя, който отиваше да изпълни съдбата си.