Дясната ръка на Бога

Той повдигна очи от металната смърт. От тази позиция можеше да види цялото протежение на долината. Погледът му бе свободен да се отправи към далечината, към плодната сърцевина на Фалта. Вдясно от него се издигаха каменистите склонове на Уодранианските планини, заболи рамене в облаците. От другата страна на клисурата също се издигаха подобни възвишения — Коренливите хълмове на Редана. Лийт ги беше виждал и преди — те бяха включени в образа от видението. Сър Амасиан стоеше до него, разтворил широко очи.

Срещу тяхната скала се издигаше друга, с подобна височина, а на върха й Лийт можеше да различи някакъв човек. Всъщност двама. Добре. Същото бе изобразено върху тавана на залата.

Младежът отново се съсредоточи върху битката. Докато започваше да се чуди за отредената му роля и как точно ще си послужи със Стрелата, пеенето започна.

То беше грубо, злобно, мелодично, омайващо. Отекна из долината, усилено неестествено, самоумножаващо се, докато накрая на Лийт не започна да му се струва, че звукът идва от десет хиляди гърла. Несъмнено носеше магия и не беше фалтанско по произход.

Тогава се появиха и самите певци, изникващи отляво. Лийт несъзнателно ги преброи. Тринадесет тринадесетици, сто шестдесет и девет Повелители на страха, разгърнали мощта си. Всеки от тях беше магьосник, разполагащ с голяма част от силата на своя господар. Това не бяха неопитни новаци — всеки от тях бе магьосник, учен, боец, безмилостно обучен и презиращ болката. Те продължаваха да крачат, без да отдават никакво внимание на битката. Песента им разтърсваше долината, защото бе усилена до немислимост. Над Лийт самото небе простена от болка.

Рицарят до него отпусна немощно ръце и зина.

— Не — прошепна той. — Не може да бъде.

Ахтал се сражаваше край колите, колкото се може по-близо до Хал. Когато песента на Махди Дащ достигна до него, лицето му пребледня, а мечът се отрони от захвата му.