Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
И това не беше всичко. Той познаваше земята далеч по-добре от тях. Нима мислеха, че са го заблудили с тромавия си опит да го примамят към Лешоядова гуша? Това беше единственото лесно за защита място западно от Просеката. Те не подозираха, че въпросното място влиза в замисъла му. При един от престоите си във Фалта Неумиращият бе работил като речен гид, възползвайки се от възможността да изучи Алениус. Още тогава му беше хрумнало да си послужи с подходящите географски характеристики на това място и да го използва като полесражение за последната битка. Решението му се бе заякчило от наученото в последващите две години, които бе прекарал в далечния запад, дирещ смътно пророчество, изтръгнато от умиращия даурианец. Слепите фалтанци си бяха въобразявали, че ще могат да го шпионират безнаказано, а нито за момент не им бе хрумвало, че той би могъл да посети Фалта и научи необходимото. Оттогава всичко се развиваше според плана му.
Поглеждайки през очите на евнуха, той се усмихна към момичето, спящо в носилката си. Рушителят беше доволен.
След като нещата бяха организирани и на правилните хора бе платено, а други бяха заплашени или елиминирани, превземането на Инструър се оказа изненадващо лесно. Градът се бе озовал в ръцете му. Да, неговите ръце, макар че те не бяха ръцете, които обикновените граждани съзираха. Местните продължаваха да мислят, че градът се управлява от колектива първенци и търговци, посочен от северняците. Но само малцина избрани знаеха, че градската стража и складовите отговорници приемаха заповеди от него. Скоро двама от управниците щяха да претърпят нещастни случаи, което щеше да позволи на старейшината и мистика да заемат местата им. Те също щяха да следват заповедите му, макар че още не го осъзнаваха, и така щеше да се сдобие с контрол над следовниците им.
Аркосът на Немохайм се протегна лениво, поглеждайки треперещата фигура в ъгъла на стаята. Всъщност това беше старата му стая. Познатата симетрия му носеше удовлетворение. Но удоволствието щеше да почака. Аркосът сви устни. Взел стъкленицата в лявата си ръка — все още не можеше да си служи с десницата заради проклетите северняци! — той направи знак на слугите да приготвят синия огън. Старият му господар щеше да се изненада.
Лешоядова гуша бе потънала в дълбоки, но заледени преспи, така че армията на Фалта можа да си проправи път. Пъртината щеше да бъде използвана и от брудуонците, но за това нищо не можеше да се направи.
Бяха изминали два месеца от отстъплението от Нагорж. Силата и състоянието на бойците се бяха стабилизирали. Това им позволи да спринтират към най-тясната част на стръмно стенната долина. Поне атмосферните условия не ги затрудняваха.
Постепенно хълмовете ставаха познати на Лийт. Ето мястото, до което бяхме стигнали по южния път. Снегът тук беше най-дълбок. Бойците често се натъкваха на тъжни напомняния от сполетялото ги бедствие — захвърлени щитове, конски трупове, изоставени коли. Лийт се стараеше да не гледа замръзналите тела, но не можеше да запуши и уши — чуваше обсъжданията на войниците. Хората му бяха разстроени, но нямаше друг начин. Фалтанците продължаваха да напредват, може би с ден преднина пред врага си.
Настъпи утрото, когато предният отряд, сред който се намираха и Лийт и сър Амасиан, премина под надвиснала високо скала. Младежът от Лулеа осъзна, че на това място Сйенда и колите от обоза бяха пометени. Отвъд завоя долината се разтваряше, разкривайки мястото, където армията на Фалта се бе възстановявала след бурята.
— Разполагаме с един ден — каза Лийт на генералите. — Един ден, през който да подготвим защитата си. Няма да позволяваме на брудуонците да преминат отвъд скалата. Не бива да навлизат в тази долина.
Индретт се взираше в него. В последно време често правеше това. Тя можеше и да е главен стратег, но Лийт бе носителят на Джугом Арк. Нямаше да бъдат допуснати възражения, защото това беше мястото, което сър Амасиан бе зърнал във виденията си. Лийт се огледа и зърна друга скала, почти копие на онази, в чието подножие стояха. Да, помисли си той, извиквайки образа от тавана. Това е мястото.
Глава 15
Падането на дъгата
Огромният пролом на Алениус се стесняваше дотолкова, че слънчевата светлина се затрудняваше да се процежда, освен ако не грееше право над главите им. И ако е безоблачно, разбира се, помисли си мъжът в сива роба, застанал начело на силите си. Тук никога не е безоблачно. Той си припомни дните, когато бе работил като водач по реката — дебелата търговска и пътническа артерия на Фалта. По нея неспирно шареха лодки, поели на изток и на запад; търговци, богатеещи от Фавония и Редана, понесли риба от Турту Дунижа и дори още по̀ на север; понякога дори пренасящи нелегални стоки, с които се бяха сдобили от уодранианците — алкохол или чудати прахове. Виковете на лодкарите се бяха отразявали от скалите, понастоящем сковани от зимно мълчание. Над това място неизменно се издигаха облаци, довявани откъм планините. Понякога изглежда, че реката издишва мъгла, припомни си той. Малко по-напред има стръмна скала, приютила разнообразни мъхове по склона си.