Смъртни врагове [bg]

— Затваряй си шибаната уста — каза шофьорът.

Джеръми седеше на задната седалка на черния шевролет „Събърбън“. Две служебни коли се движеха отпред, проправяйки им път с мигащи светлини и сирени през натовареното вашингтонско движение.

— Казвам ви, името ми е Джеръми Уолър. Аз съм агент от ФБР, от Отряда за спасяване на заложници. Работех по секретна операция във връзка с терористичните акции.

Бяха вързали ръцете и краката му, но нямаше начин да усмирят протестите му.

— Майната ти — каза седналият до шофьора в колата. — Следим и теб, и лайняните ти приятелчета терористи, откакто подкарахте камиона с бомбата. Запази простотиите за адвоката си.

— Добре тогава, позволете ми да говоря с него — съгласи се Джеръми. Ако Кейлъб беше казал истината, той трябваше на всяка цена да се свърже с Бийчъм. Само тя можеше да спре президента от въвличането на света в невиждана военна трагедия. — Кога мога да говоря с адвоката си?

— Имайки предвид, че си нелегален вражески войник, заловен по време на национално разследване по сигурността, и че не сме длъжни даже да обявим, че съществуваш, бих казал, че това ще стане към края на следващия век, задник такъв.

Сърцето на Джеръми биеше до пръсване. Мисли! — крещеше той наум. Ако не намереше начин да се добере до Бийчъм, истината за самоличността на Джафар ал Таяр щеше да изгние заедно с него в гроба.

— Защо не можеш да приемеш, че си прецакан, предателско копеле? — каза мъжът до него, като се обърна рязко и посочи с пръст все още кървящото лице на Джеръми. — Единственото нещо, което искам да чуя от устата ти, са имената на хората, с които работиш, и думата „съжалявам“.

Джеръми понечи да му отвърне, но едно внезапното хрумване го накара да замръзне на мястото си.

— Съжалявам — каза той с цялата примиреност, на която беше способен в момента. — Добре, казах го. Сега ме заведете при вицепрезидента и ще ви кажа всичко, което искате да знаете.