Черният манастир [bg]

Трябваше да препогребат костите на свещеника и Пърсел помогна на Хенри да изровят с ръце пръстта от ямата — с което изхвърлиха от дома им червените мравки и други буболечки. Ган също се включи с мачетето си — разрохкваше почвата. Стигнаха до шейсетина сантиметра дълбочина, защото сега щяха да погребват само кости, при това не много.

Събраха останките и внимателно ги поставиха в плиткия гроб, без да ги подреждат специално. После тримата мъже запълниха ямата и Вивиан я снима. Франк предполагаше, че също като с фотосите, направени по време на изтощително пътешествие, да речем в пустинята Мохаве, щяха да оценят истински тези сцени едва когато се приберат у дома.

Дойде време за молитва и Меркадо я прочете.

— Пръст при пръстта, прах при праха, с твърда надежда във възкресението за вечен живот — каза той и прибави: — Почивай в мир.

Прекръсти се и всички последваха примера му.

Пърсел седна на каменната пейка, избърса потта от лицето си и си спомни, че смъртта на отец Армано му беше навяла мисли за собствената му тленност. Ала кой знае защо, сега видът на костите на свещеника и препогребването им го изпълниха с още по-силно усещане за смъртност. Разликата между двата момента, разбра той, се дължеше на видяното в лагера на Гетачу и на сцената във фоайето на тези зловещи руини. От личен опит в Югоизточна Азия знаеше, че животът е евтин, а смъртта се среща под път и над път. Но тук… тук той търсеше нещо отвъд гроба. И искаше да го открие преди гроба. „С твърда надежда във възкресението за вечен живот…“

Вивиан сложи ръка на рамото му.

— Какво ще кажеш да се изкъпем?

Франк се изправи и се усмихна. Отидоха при серния басейн, но в интерес на безопасността и може би от свенливост полковник Ган забрани каквото и да е голо къпане и предложи:

— Ние с господин Пърсел ще останем на пост, докато господин Меркадо и госпожица Смит се изкъпят, но не голи. Пет минути, после ще се разменим.

Беше приятно да се потопиш в топлата вода, която се оказа по-студена от горещия влажен въздух. Франк срещна погледа на Вивиан, която седеше на една каменна пейка до Меркадо, и тя му намигна.