Черният манастир [bg]

46.

Станаха преди разсъмване и се срещнаха във вътрешния двор, където ги чакаше Мириам с кафе, плодове и хляб.

Носеха раниците и екипировката си, а всичко останало щеше да изгори заедно с нейвиъна, за да скрият всички следи от пребиваването си в селото.

Вивиан и Пърсел бяха спали в една стая, ала не и в едно легло. И съответно бяха приятели.

Небето започваше да просветлява и Франк виждаше, че денят ще е ясен. Почти не разговаряха, защото вече си бяха казали всичко, а и защото нямаше думи, с които да изразят момента на отправяне в неизвестността.

Пърсел, Вивиан и Меркадо благодариха на Мириам за гостоприемството и обещаха пак да се срещнат при по-приятни обстоятелства. Тя явно съжаляваше, че тръгват, помисли си Пърсел, но сигурно изпитваше и облекчение. Не им даде карта на черния манастир, но им каза:

— Ако иска да откриете това място, Бог ще ви отведе там. Едмънд ще ви бъде водач в джунглата. Моля ви, бъдете негови водачи по пътищата Господни.

Хенри и Вивиан й обещаха.

Оставиха полковник Ган да се сбогува насаме с любимата си и излязоха през един заден вход в цветна градина.

Бяха взели толкова храна, колкото побираха раниците им, главно варени яйца, хляб, фурми и сушено месо, всичко това, беше ги уверил полковникът, било извънредно питателно и достатъчно за една седмица. Всеки имаше по две манерки, една с вода и една с лилав сок, който Пърсел май започваше да харесва. Хенри носеше бутилката „Моет“, естествено, а Вивиан — фотоапарата си. Франк отговаряше за картите.

Полковник Ган дойде при тях. Личеше, че раздялата му с княгинята е била мъчителна. Пърсел не познаваше от личен опит това чувство, а дори да го познаваше, усещането за загуба винаги се облекчаваше от по-силното усещане за облекчение.

Той погледна Вивиан на утринната светлина и видя, че го наблюдава. Сигурно си мислеше същото като него: „Как ще се разделим ние?“ Дано се разделяха като приятели.

Полковник Ган им изнесе петминутен урок за узито, което наистина се оказа лесно за зареждане и употреба, после ги поведе през една овощна градина и съседното пасище към гъстата джунгла около Шоан.

Ган познаваше пътя и след петнайсет минути намери пътека, която никой от тях не би могъл да открие дори на ярка слънчева светлина. Навлязоха в джунглата и от човешката цивилизация се озоваха в свят на флора и фауна, който от памтивека почти никой не беше смущавал.