Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Това е капитан Лошкин, комендант на този лагер. Ако пожелаете да ме последвате — каза Фетисова, излизайки с тежко поклащане пред нас, — ще ви покажа вашите девет избягали затворници. — Погледна младия капитан. — Боя се, че някой си е направил лоша шега за сметка на нашите градски другари.
Забелязах, че капитанът едва успя да загатне усмивка.
Дадоха ни бели маски от марля. Вървяхме по отъпканите пътечки покрай дървените лагерни бараки. Смрадта, излизаща от отворените врати, беше непоносима. Беглият поглед в един-два от прозорците попадаше на скупчени върху нарове деца, люлеещи се крачета като кибритени клечки, изранени от недохранване устички.
Капитанът посочи с ръка бараката, покрай която минавахме.
— Най-големият бич за нас е туберкулозата — подхвана той, но замлъкна под свирепия поглед на Фетисова.
— Капитане, това не е медицинска проверка — каза тя. — Още по-малко пък обиколка на туристически забележителности. — Обърна се към нас. — Тук вършим една добра работа при изключително трудни условия.
Аби се спря като вкаменена пред входа на една барака.
— Боже мой, полковник — каза тя, едва сдържайки гласа си. — Що за извратен светоглед трябва да имате, за да се гордеете с работа като тази?
Само че Фетисова, можех да предупредя Аби за това, не падаше лесно по гръб.
— Публична обида към администрацията на лагерите в Русия ли отправяте? — каза тя ехидно.
— Не — отговори Аби. — Чисто лична.
Огромното гробище беше в отдалечен край на лагера, в подножието на хълм. Усетих, че Аби ме подръпва за ръката.
— Същото е — каза тя. — Гробището от скицата на Джоун. Поточно от липсващата страница в скицника й.
В сектора, в който ни заведоха, имаше може би стотина могилки от пръст с кръстове, сковани от груби дъски. Вече на чист въздух, свалихме маските си и продължихме да вървим — Фетисова и Аби отпред, аз и капитанът — зад тях, към един ъгъл в гробището, където надгробните могили още не бяха обрасли с мъх. Фетисова и Аби пред нас представляваха странна гледка, почти категорично отрицание, че двете са от един и същ пол. Едната с дебела зелена зимна униформа, неприятно сгорещена от неочаквано силното пролетно слънце. Другата — стройна, със светъл ленен костюм, малък сак, преметнат на рамото, придържаше сакото си разтворено с небрежно пъхнати в джобовете на полата длани и крачеше СПОКОЙНО по стръмнината пред нас.
— Мислех, че доктор Потанин е психиатър, а не фелдшер качах на капитана.
— Докторът започна да работи тук именно като психиатър — отвърна той. — Но при нас щатните бройки са за общопрактикуващи лекари. Доколкото разбирам, полковник Фетисова го е склонила да дава периодични дежурства тук като лекар без специалност.
— А имал ли е дежурства този месец?
— Идва тук в средата на всяка седмица. В сряда е денят за прегледи и записване за лечение в стационара.
Настигнахме Аби и Фетисова. Вляво от нас малка група деца на дванадесет-тринадесет години копаеше плитки гробове, надзиравана от само един пазач. Забелязах как Фетисова се обръща към капитана и притваря изразително очи. Капитанът я разбра. Отиде бързо при работещите деца и каза нещо на пазача. Отрядът се оттегли след секунди, изоставяйки лопатите. Децата се строиха и тръгнаха с бърза крачка надолу по склона.
Полковник Соня Фетисова се успокои. Застана с ръце на кръста, с надиплена на дебелия й задник пола и леко килната назад фуражка с червена околожка.
— Виждаш ли, инспекторе — каза тя, обръщайки се за първи път директно към мен, — някой се е заблудил много сериозно.
Погледна злобно Аби и не остави никакво съмнение у двама ни кой според нея е този някой или поне кой ще се окаже в тази роля.
— Да видим вашия списък — каза тя. Наведе поглед към най-прясната редица от гробове. — Ирина Лактова… — Посочи към най-близкия дървен кръст, на който пишеше: „Ирина Лактова, 2005–2017. Вечна й памет.“ Тикна списъка в ръцете ми. — Заповядай, провери ги лично.
Отдръпна се настрана, демонстрирайки, че за нея въпросът е приключен.
Хвърлих едно око на списъка, за да си го припомня, и след това огледах набързо редиците гробове. Излизаше, че всичките деца, които предната нощ бяхме откарали до норвежката граница, са там, под земята.
— Каква е причината за смъртта? — попитах аз.
Тя се намръщи така, че все едно каза: „От какъв зор трябва да продължаваш с тези глупости?“
— Носите ли смъртните актове, капитане?
Младият капитан ми подаде свитък от документи, напечатани върху евтина хартия с петна от кафяви дървесни частици на всяка страница.