Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Имам още един въпрос — казах аз.
— Стига да мога да отговоря.
— Срещали сте се с доктор Вадим и американката няколко пъти. Разговаряхте ли?
— Да, разговаряли сме.
— Откъде са научавали кога се очаква конвой с деца да напусне лагера?
— Това не мога да ви кажа — отговори Веня и аз му повярвах. Го ми даваха датите, часовете и имената на лагерите, от които заминават децата. И оставяха другото на мен.
— А когато… — забавих се, за да избегна думата „отвличате“, — когато взимате децата, те за къде пътуват?
— За Мурманск.
— Знаете ли точно за къде?
— Не. Нашата военна операция обикновено се провежда много преди да наближат града. Почти всички лагери са доста отдалечени от основните пътни артерии, естествено. Ние прихващаме конвоя с децата на някой от второстепенните пътища.
— Случва ли се да пострадат хора?
— Понякога. От охраната на лагерите. Не роним много сълзи за тях. Кой е способен да прекара живота си, пазейки невинни деца да не избягат?
— Може и не всички да са невинни, приятелю — възразих аз.
— Може и да не са. Но ако те не са невинни, това е така, защото други са виновни. — Той се изсмя. — Но вие не сте дошли тук да обсъждаме състоянието на руското общество.
— Не може да не си се замислял над това — продължих да настоявам. — Каква всъщност беше целта на двете жени?
— С децата не се е случило нищо лошо. Това мога да го кажа от лични впечатления. Между другото, когото и да попитате тук, ще потвърди, че Веня обича децата. Както вече ви казах, нямаше да върша това, ако смятах, че ще им се случи нещо лошо.
— Имате ли още запланувани срещи с двете жени?
— Не, освен ако вие не ми дадете нови указания.
Поклатих отрицателно глава.
— Можете винаги да ме намерите… — За моя изненада той извади визитна картичка. На нея пишеше „Веня“ и имаше номер на мобилен телефон. — Ако искате да дойдете сами, елате през деня, иначе ще ви прережат гърлото. Питайте за Веня. Кажете, че идвате да преговаряте за деца.
Стиснахме си ръцете. Децата тръгнаха скупчени след Аби и водача с качулката, който ни посрещна.
На входа на трюма се обърнах назад. Анархистите се бяха струпали около Веня и го потупваха по гърба. Поне трима от тях наливаха водка в преливащи половинлитрови чаши.
Обратният път по мостчетата между корабите беше кошмар. Отново се забелязваха признаци за населеност като светлини и кухненски миризми, но не видяхме жива душа. Започнах да подозирам, че за Веня това място бе нещо повече от временен щаб. Имаше десетки, дори стотици разбойници от една или друга категория, но никой не излезе да ни спре. Невероятна дискретност сякаш бе обладала обитателите на старите товарни кораби. Когато стъпихме на плажа, дълбоко в себе си вече не се съмнявах, че там управлява законът на Веня.
Пътуването до норвежката граница изискваше почти три часа. Аби остана при децата в товарния салон на микробуса и им раздаваше шоколади и газирана вода. Аз седях отпред до Лука. Пински ни следваше с камката на разстояние около шест-седемстотин метра. От време на време надничах през малката решетка зад главите ни. Децата бяха спокойни, но умълчани и недружелюбни. Аби издрапа и седна до решетката.
— Не мога да изкопна нищо от тях — каза тя на английски. — Всичките имат на рамената си татуировка „КОЛА“. Описват лагера като деветия кръг на ада, като най-лошия, в който са били, командван тотално от по-големите момчета и техните приятелки.
— Защо изглеждат така добре охранени — попитах аз, — щом като е било толкова зле?
— Момичето, което говори от тяхно име, казва, че са изкарали цял месец в лечебницата на лагера, преди да го напуснат. Там са се отнасяли добре с тях… И са ги хранели добре.
— А каква е причината да ги вкарат там?
— Казва, че не знае.
— Не е ли възможно да са ги използвали за нещо като опитни мишки?
Черните й вежди са повдигнаха и пак се спуснаха.
— Един господ знае — каза тя и се отдръпна назад в мрака.
Поехме на запад по магистралата, пресякохме река Печенга при едноименното градче и след това се отклонихме по второстепенния път към границата.
На около три километра след градчето Лука загаси фаровете, намали скоростта и започна през минута да навежда глава наляво, сякаш се надяваше да зърне някакъв ориентировъчен знак под лунната светлина.
Границата беше ясно маркирана. По съветско време щяха да ни спрат много преди да стигнем дотук, но ние минахме покрай последните табели с надпис Граница на Норвегия, без дори да забележим някакви следи от граничари.