Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— При второто ми посещение при нея, седмица по-късно, че е направена проверка за квалификацията ми и тя се е оказала безспорна.
— Е, това е било истинска изненада за вас.
— Разбира се. Но аз съм руснак. Ясно ми беше, че става въпрос за почти неприкрита заплаха. Истината за квалификацията ми нямаше да бъде разгласена при известни условия.
— А те бяха…?
— Предложи ми длъжност в К27, поправителния лагер за деца в Нивка, с ясното съзнание, че няма как да откажа. Като приходящ лекар. Един ден седмично. Срещу солидно заплащане.
— И мълчанието ви за всичко, което виждате там.
— Това се подразбираше.
Седнах на ръба на бюрото и го попитах:
— А ти какво видя?
— Мизерия и лошо отношение, които превъзхождат въображението ми. Недохранени деца под постоянната заплаха от диария и туберкулоза. Жесток режим на лишения, крепящ се върху авторитета на половин дузина покровителствани главорези в юношеска възраст. Зимно време охраната на лагера почти не мърдаше от караулното помещение. Това, което видях, инспекторе, не се различаваше много от лагер за осъдени на смърт.
Напълних повторно чашата на Потанин.
— Миналата зима изгубихме близо двадесет и пет процента от децата. Двадесет и пет процента! Главно вследствие на болести, разбира се. Но също и побои, убийства.
— Не това си дошъл да ни кажеш.
— Не. Аз не съм направен от чуплива глина, инспекторе, но въпреки това много добре съзнавах риска, ако проговоря. Това е дилемата на страхливеца. — Той гаврътна водката си наведнъж и издиша силно през стиснати зъби. — Но в лагера ставаше и нещо друго. Болничният стационар е построен на разстояние от затворническите бараки. От мен се искаше, когато съм на работа, да мина през всичките и да подбирам най-здравите деца. Не болнавите. Не най-нуждаещите се, а най-здравите.
— И ги прибираха в стационара.
— Точно така.
— С каква цел?
— За доохранване, обезпаразитяване, обличане с по-добри дрехи. Полковник Фетисова идваше и отстраняваше всяко дете с белег или липсващи зъби. Оставаха само най-добре изглеждащите.
— И какво ставаше после?
— След около месец, когато видът им станеше като на нормално здраво дете…
— От вас се искаше да подпишете смъртните им актове.
— Да. Без да ми позволят оглед на телата. — Потанин сведе поглед. — Съвсем скоро стана безпредметно да се правя, че не разбирам за какво са предназначени.
— Но си замълчахте, защото приятният ви живот в клиниката е обречен, ако Фетисова разгласи, че всичките ви дипломи не струват пукната пара — каза Аби с откровено презрителен тон в гласа.
— Добре, Майлс — отговори му Аби, променяйки внезапно тона на гласа си в приятелски. — И това е достатъчно.
Погледнах я втрещен. Нима го пускаше да се откачи от куката? Той закима колкото на себе си, толкова и на нея по начин, който напълно изключваше присъствието на наглия руски простак, облегнат на стената.
— Само още нещо — добави Аби, вървейки към вратата. — Случайно да си се срещал с шефката на детските наказателни лагери, полковник Фетисова?
— По-често, отколкото бих искал да си спомням.
— Но не си й предал анонимното писмо за празните ковчези?
— Защо трябва да го правя?
— Тя отговаря за този район.
— Бях сигурен — отвърна той бавно, — че писмото е творение на луд. Празни ковчези… Признай си, ти какво би си помислила?
— И спомените, като слънцето, пробиват между облаците — казах аз.
— За какво говорите?
— Само преди минута изобщо не си спомняхте да сте получили такова писмо.
— Само половин час долу, в мазето… — говорех си в коридора пред кабинета на Бриджър. — Дай ми го само за половин час.
— Разбирам чувствата ти — каза тя със съчувствена усмивка. — Самата аз бих се разправила с него, ако можех. Той е в играта, убедена съм.
— Но дали той е убиецът?
— Не. Не ми се вярва. Той е брънка от някаква верига. Мисля, че самият убиец е далече по-надолу в системата от Майлс Бриджър.
— В такъв случай как ще действаме? Да направим нещо като взлом в апартамента му?
Познато тревожно изражение пробягна по лицето й и тя тръгна забързано по коридора, измърморвайки:
— Хайде стига, за бога.
Настигнах я и я хванах за ръката.
— Какво става? — попитах. — Само преди десет секунди говореше, че искаш да го смажеш от бой в мазето. — Вече се бе обърнала с лице към мен. — Чуваш точно това, което искаш да чуеш. Аз казах нещо като взлом в апартамента му.
Пое дълбоко дъх няколко пъти, след което погледна към ръката, с която я бях хванал. Пуснах я.
— Ще направим следното — каза тя. — Поставяме го под денонощно наблюдение. Ще се разберем с Дронски да прикачи, подслушващо устройство на телефона му. Ще действаме прекалено очевидно, направо нагло. С прещраквания по линията, следене с кола от съвсем близко разстояние. Надяваме се да го подтикнем към опит за бягство. Тогава ще го заловим и ще го предадем на теб и Дронски за разпит.