Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Някой от вас чу ли Ботъл отзад? Онова за името ни?
Троутслитър се навъси.
— Какво?
— Питаше как сме си получили името.
— Е?
— Ами, просто си мисля… хм… мисля, че е важно. Мисля, че Ботъл знае нещо, но го държи в тайна…
— Запушено в бутилката за пикня ли? — попита Детсмел.
Пискливият смях на Троутслитър предизвика ругатни по колоната и той даже се притесни.
— Съжалявам, изпуснах се.
— Ами стискай по-здраво. Ако искаш, може да ти сложим и тапа. Даже две — едната отзад.
Троутслитър едва не се задави, докато се мъчеше да спре поредния врясък.
— Детсмел, престани — заповяда Балм. — Сериозно ти казвам.
— Нищо не съм казал, сержант…
— Видя какво направи Кътъл на Корик, нали? Ще те просна долу, Детсмел.
— Не можеш — ти си ни сержантът.
— Означава, че го мога, идиот.
— Ботъл е маг, също като мен — заговори Уидършинс. — Имаме обща връзка. Мисля, че мога да поговоря с него все пак. Има нещо, което не казва. Знам го.
— Е — разсъди Детсмел, — момчето все пак оцеля от кухненската палатка на На’Рук, тъй че си е впечатляващо.
— И се върна с капитан Рутан Гъд. Има някакъв вътрешен кръг, да ви кажа. Подозирах го отдавна.
— Уидършинс, знаеш ли, че може да си налучкал нещо тука — рече Детсмел. — Посветени хора. Знаят… нещо.
— Повече от нас, точно така.
— Може и на картата да са го нахвърляли. Как да минем през тая пустиня и след това да свалим още някоя империя, както завзехме Ледер.
— И както разбихме Вихъра също. И се измъкнахме от град Малаз. Тъй че вече няма да си правиш майтап с мен, Детсмел, нали?
Четиримата морски пехотинци се извърнаха като един назад и погледнаха намръщено тътрещото се зад тях отделение. Сержант Тар повдигна вежди.
— Чуваш ли ни, Тар? — подвикна му Балм.
— Нито дума, Балм.
— Добре.
Отново се обърнаха напред и Уидършинс се приближи още повече до сержанта.
— Можем да се сетим кои са от посветените. Фид и Рутан Гъд…
— И Ботъл — каза Детсмел. — Защото е излъсканият ашик на Фид.
— Мейсан Джилани…
— Какво? Сериозно?
— Още една, прикрепена към свитата на адюнктата — не убиха коня й, разбрахте ли го това? Два й запазиха всъщност. — Уидършинс се почеса по брадичката. — Студено става, като залезе слънцето, нали? После имаме Лостара Юил, която направи онзи Танц на Сянката — тя със сигурност. Кой още?
— Кенеб, ама той умря — рече Балм. — Бързия Бен също.
Уидършинс се изсмя тихо.
— По този въпрос съм на едно мнение с Ботъл. Той е там някъде. Може би с Геслер и Сторми…
— Разбира се! — прекъсна го Балм. — Гес и Сторми! А изтърсаците не са ли с тях?
— Синн и Гръб, да.
Уидършинс кимна.
— Цялата конспирация може да е там. Вътрешният кръг, за който говорех…
— Коварната кабала — каза Детсмел.
— Да…
— Тайната завера.
— Точно така.
— Лукавите пазители на истината…
Смехът на Троутслитър прониза нощта.
Синтър потръпна от врясъка зад тях.
— Богове, ще ми се да престане да го прави.
— Нищо особено смешно няма в това — съгласи се Бадан Грук. — Но пък това е Троутслитър, нали? Тоя човек ще се смее и над умиращата си сестра. — Поклати глава. — Не разбирам хора като него. Да се забавляваш в нещастието и мъчението. Какво има за смях тука? Това говори за разстроен ум.
Тя го изгледа с любопитство. Лицето му бе огряно от зеленото сияние на Нефритените копия. Призрачно. Безплътно.
— Какво те гложди, Бадан?
— Оная конспирация на Уид. — Погледна я подозрително. — Трябва и теб да включва, нали?
— Гуглата да ме вземе, как пък не.
— Бъбрихте си с Мейсан Джилани и… — кимна към фургона, който се друсаше и скърцаше малко пред тях — със сестра ти.
— Просто се опитвахме да разберем това-онова, за да помогнем на адюнктата…
— Защото знаеш нещо. Онези усещания, дето ги имаш. Знаеше, че сме в беда, много преди да се появят гущерите.
— Не че ни помогна много. Не разбираш ли? Знаех, но не знаех. Можеш ли да си представиш колко безпомощна ме кара да се чувствам това?
— Та какво предстои, Синтър?
— Нямам представа… и точно така искам да е. — Тя се потупа по шлема. — Всичко е тихо, нито шепот. Мислиш, че съм в някакъв вътрешен кръг? Грешиш.
— Добре. Забрави го.
Тишината между двамата се проточи и Синтър се почувства като в пашкул или в паяжина, в която са оплетени. Борбата само го правеше още по-лошо. В хълмовете високо над родната й савана имаше древни гробници, всечени в стръмните скали. Малко след първото си кървене беше ходила със сестра си и други две момичета, за да проучат тайнствените пещери.
Нищо освен прах. Десетки каменни саркофази бяха струпани във всяка камера и Синтър помнеше как стоеше там в студеното, стиснала факлата, и на мигащата, треперлива оранжева светлина беше зяпнала най-долния ковчег на издигащата се пред нея камара. Някои народи погребваха мъртвите си вместо да поднасят трупа на лешоядната богиня. Или ги затваряха под тежки каменни капаци. И помнеше как си бе помислила, помнеше смразяващата вълна, която я обля: „Но ако са сгрешили? Ако не са били умрели?“