Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Кайндли изтри потта от челото си.
— Има мъдрост, Фарадан. Мъдростта, която идва с научаването — до самото ядро на душата ти — колко точно крехък е животът всъщност. Печелиш тази мъдрост, когато отнемаш живота на някой друг.
— А тези, които изобщо не се замислят? Мъдрост? Едва ли. По-скоро… това започва да ти харесва. Онази тъмна вълна на наслаждение, с която… толкова се привиква. — Извърна очи. „Знам. Стоях на Стената.“
Лостара посочи.
— Някакъв войник идва… за някой от нас.
Войникът беше слаб и кръглолик, с осакатени ръце. Отдаде чест с дясната и поднесе с лявата восъчна табличка на Кайндли.
— Поздрави от лейтенант старши сержант интендант Поурс, сър.
Кайндли взе табличката и я огледа.
— Войник.
— Сър?
— Слънчевата топлина е стопила восъка. Надявам се, че сте запомнили съобщението.
— Да, сър.
— Да го чуем.
— Сър, посланието беше лично.
— От Поурс? Наистина нямам време за това. Словесните дуели ги зарязахме отдавна. Хайде казвай, войник.
— Сър. Цитирам: „Лично послание, от лейтенант старши сержант полеви интендант Поурс до Юмрук Кайндли. Най-горещи поздрави и благопожелания за вашето повишение, сър. Както би могло да се отбележи, вашият напредък в кариерата, както и моят, са повод за голямо задоволство. Колкото и да съм щастлив винаги да си кореспондирам с вас, за да обсъждаме всевъзможни теми с всякакви възможни идиоми, уви, тази тема е с доста по-официален характер. Накратко, изправени сме пред криза от най-висш порядък. Ето защо покорно моля за вашия съвет и бих предложил да уредим изключително лична среща при най-ранната удобна възможност. Сърдечно ваш, Поурс.“ — След това войникът отново отдаде чест и рече: — Трябва да изчакам за отговора ви, сър.
В озадаченото мълчание, което последва, Фарадан Сорт присви очи към войника.
— Ти беше от тежката пехота, нали?
— Ефрейтор Химбъл Тръп, Юмрук.
— Държат ли бойците, войник?
— Държат здраво, Юмрук.
— Редниците говорят ли много за адюнктата, войник? Това извън протокола.
Воднистите му очи пробягаха за миг към нея и отново се извърнаха.
— Понякога, сър.
— И какво говорят?
— Не много, сър. Предимно, всички ония слухове.
— Обсъждате ги.
— Не, сър. Дъвчем ги, докато нищо не остане. А после измисляме нови, сър.
— За да сеете брожение?
Веждите се вдигнаха под ръба на шлема.
— Не, Юмрук. Това е… ъъ… забавление. Надвива скуката, сър. Скуката води до мързел, сър, а мързелът може да убие войника. Или другаря му до него, което е още по-лошо. Мразим скуката, сър, нищо повече.
— Кажи на Поурс да ме намери в командната ми палатка, когато иска — рече Кайндли.
— Слушам, сър.
— Свободен си, войник.
Мъжът отдаде чест за трети път, обърна се кръгом и си тръгна.
Кайндли изсумтя.
— Това са то тежките — подхвърли Фарадан Сорт. — Измислят гадни слухове за забавление.
— Гадни са само ако някой реши, че един е верен, предполагам.
Фарадан го погледна в очите.
— Заради нищо ли изпадаме в паника, Кайндли.
Той въздъхна.
— Честно казано, всъщност не знам вече.
Рутан Гъд смъкна подплатеното долнище от лъсналото си от пот тяло и за миг се наслади на прохладата след непоносимата жега.
— Е, това вече ме събуди — каза Сканароу от постелята.
— Богоподобната ми физика ли?
— Миризмата, Рутан.
— Ах, благодаря ти, жено, направо засиях от гордост.
Седна до нея и отпусна глава в ръцете си.
— Пак ли? — попита Сканароу.
— Не знам колко още ще може да издържи — отвърна той иззад пръстите си.
— Едва от два дни сме в пустинята, Рутан. Надявам се да е по-корава, отколкото мислиш.
Той свали ръцете си и я погледна.
— Аз също. — Погледа я още миг и рече: — Може би трябва да ти го кажа. Мислех да… напусна.
— О.
— Не теб. Тази армия.
— Рутан, аз съм в тази армия.
— Мислех да те отвлека.
— Разбирам.
Той въздъхна.
— Днес тя ме разубеди. Тъй че, обич моя, ще бъдем в това до горчивия край.
— Ако това е предложение за брак… май ми харесва.
Рутан я изгледа. „Богове, бях забравил…“
Иззад кухненските палатки, където миячите търкаха котли с шепи чакъл, се носеше шумно дрънчене. Кътъл затегна ремъка на походната си торба, изправи се, разкърши гръб и изохка.
— Богове, наистина голяма жега. Корик, тия оставяш ли ги?
Полукръвният сети беше захвърлил военните си подковани ботуши на една страна и с един объл камък заглаждаше гънките по чифт изтъркани племенни мокасини.