Сакатият бог

Кътъл понечи да се изплюе, овладя се и се обърна към Тар.

— Фид има ли да каже нещо ново, сержант?

— Не. Що, трябва ли?

— Ами, в смисъл смята, че ще можем да я минем, нали?

Тар сви рамене.

— Предполагам.

— Не може да изпълни оная мисия, ако не го направим.

— Точно така, сапьор.

— Казва ли нещо за всичко това, за пиенето на собствената ни пикня?

Тар се намръщи, но Корик заговори:

— Естествено, Кътъл. Всичко е в оная негова Драконова колода. Нова карта. Пияч на пикня, Върховен дом.

— Върховен дом какво? — попита Смайлс.

Корик само се ухили, а после вдигна очи към Кътъл и усмивката му стана студена.

— Картата е с твоето лице, Кътъл, голямо като на живо.

Кътъл изгледа полукръвния с ритуалните татуировки, нашарили тялото му с някакви йероглифи на езика на сетите, които Корик сигурно разбираше едва наполовина. Тъпите му мокасини. Изведнъж нещо прегради погледа му и тъмните, измамно спокойни очи на Тар се впиха в неговите.

— Просто го остави — измърмори му тихо сержантът.

— Помисли си, че ще направя нещо ли?

— Кътъл…

— Помисли, че ще му пробия още няколко задника ли? Ще му натикам последната си острилка и после ще го метна във фургона? Нещо такова ли си помисли, сержант?

Корик зад Тар изсумтя.

— Качвай си торбата на фургона, Кътъл — отсече Тар.

— Слушам, сержант.

— Останалите, вдигай багажа и се приготви — нощта ни зове и каквото е там.

— Продавам си пикнята — рече Смайлс.

— Да бе — изсумтя Корик. — Срещу теглото й в злато. Само че няма да иде на фургона, Смайлс. Трябва да запазим дъното чисто за цялата плячка, която ще спечелим. Така че ще трябва да си я носиш. — Нахлузи едната мокасина и дръпна каишките. Те се откъснаха в ръцете му и той изруга.

Кътъл хвърли торбата си във фургона и се отдръпна встрани. Коураб го последва, а другите се наредиха след него, Корик последен на опашката с две развързани мокасини. Сапьорът се обърна, подмина ефрейтора, Ботъл и Смайлс, а после юмрукът му се стрелна и шибна Корик в слепоочието. Пукотът бе толкова силен, че воловете се сепнаха. Полукръвният тупна тежко на земята и повече не мръдна.

— Добре де — изръмжа Тар, — сега като дойде ред да се биеш с тоя войник до тебе, как ще разчиташ на него?

— Това, което направих току-що, е без значение — отвърна Кътъл. — На него вече изобщо няма да разчитам. Той се размрънка още в окопа — пред самия Фидлър. И оттогава е увесил нос. Външно може да показваш кураж колкото искаш, но ако отвътре си се скапал, не струваш и едно говно, сержант. — Спря и огледа дясната си ръка. — Ще ида да потърся резач, сержант. Счупих му главата на тоя шибаняк.

— Тъпанар такъв… хайде върви, махай ми се от очите. Коураб, Ботъл, вдигнете Корик на фургона. Чакай. Жив ли е поне? Добре, във фургона. Май няма да се събуди, докато не свърши походът тая нощ.

— Проклетият му късмет — измърмори Смайлс.