Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
Старият едва забележимо се усмихна.
— Приличам на бебе.
— Бебе значи? Защо?
Старият бавно махна с ръка към леглото, на което лежеше.
— Нима не виждаш? Вече нищо не мога да правя.
— Глупости.
— Дават ми да ям. Обличат ме. Даже задника ми чистят.
— Само сега. Когато се оправиш, пак ще се грижиш сам за себе си, ще видиш.
Баща му махна безсилно.
— Когато се оправя ли? Няма да се оправя…
— Глупости. Разбира се, че ще се оправиш.
— Приличам на бебе — повтори с немощен глас, едва шушнейки. — Дори и спя като бебе.
— За да си възстановиш силите.
— Спя безпаметно. Като че съм се върнал в детството. То е като детство наопаки.
— Гледай да не си изпуснеш часа за биберона — пошегува се Томаш.
Старият математик вяло се усмихна. Но очите веднага блеснаха въпросително.
— Каква ли е смъртта?
— Манел, не говори така, за Бога — сряза го веднага жена му. — За какво се сетил само!
— Сериозно — настоя смъртникът. — Питам се какво ме чака.
— Не говори за това. Който те чуе, ще си помисли, че… че…
— Грасиня, нека да поговоря за това. За мен е важно, не разбираш ли?
Жена му млъкна примирено и Мануел Нороня погледна сина си.
— През последните месеци трудно заспивах — прошепна старият професор с изтънял като нишка глас. — Въртях се в леглото и мислех за смъртта, за небитието. Ужасно, нали? А всъщност всички ще се сблъскаме с това. — Направи пауза, с поглед, зареян в някаква неопределена точка на тавана. — Рано или късно това ще се случи на всеки, това е нашата съдба.
— Така е — отбеляза Томаш.
— И затова си мисля: като каква ще да е смъртта? — Пое си дълбоко дъх. — Дали ще е като небитието преди раждането? Дали животът не започва с Големия взрив и не завършва с Големия срив? — Нацупи устни. — Раждаме се, порастваме, стигаме до апогея, започваме да тлеем и умираме. — Втренчи дълбоко очи в сина си. — Дали е само това? Нима животът се свежда до това?
— Много ли мислиш за смъртта?
Старият изви устни.
— Мисля си понякога, да. Кой на мое място не би си мислил за това? Но може би си мисля не толкова за смъртта, колкото за живота.
— В какъв смисъл?
— Понякога си мисля, че животът няма никаква стойност, че е нещо незначително. Аз ще умра и човечеството няма да почувства моята липса. Човечеството ще загине и Вселената няма да почувства неговата липса. Вселената ще загине и вечността няма да усети нейната липса. Ние сме просто едно нищо, прашинки във времето. — Наведе глава. — Но случва ми се и да мисля, че всички се раждаме с някаква мисия, всички имаме своята роля, всички сме част от една огромна схема. Може ролята да е съвсем дребна, може мисията да изглежда смехотворна, даже да си мислим, че животът ни е бил напразен, но в крайна сметка кой знае дали нещо толкова малко няма да се окаже троха с решаващо значение в огромната космическа торта. — Гърдите му изхъркаха изтощено. — Ние сме малки пеперуди, чието крехко биене с криле навярно има силата да предизвика бури нейде далече във Вселената.
Томаш се замисли над тези думи. Протегна се и стисна студената ръка на баща си.
— Мислиш ли, че някога ще можем да разбулим мистерията около всичко това?
— Кое всичко?
— Животът, битието, Вселената, Бог. Всичко.
Мануел въздъхна, умората се изписа на лицето му, очите му започнаха да натежават.
— Аугущо имаше отговор за това.
— Кой Аугущо? Професор Сиза ли?
— Да.
— И какъв беше този отговор?
— Афоризъм от Лао Дзъ. — Млъкна за миг и пое дъх. — Един негов тибетски приятел му го бил казал преди много време. — Направи усилие да се съсредоточи. — Чакай да видя дали…
Сестра Берта влезе в стаята.
— Добре, достатъчно за днес — каза тя, махайки с ръце. — Приключвайте с разговора. Оставете господин професора да си почине.
— Един момент — помоли Томаш. — Какъв беше този афоризъм?
Баща му се прокашля, присви очи и си спомни.
— В края на тишината е отговорът — изрецитира. — В края на дните е смъртта. В края на живота е новото начало.
Мобилният му телефон иззвъня, докато излизаха от болницата с майка му, която триеше сълзите, бликнали от очите ѝ.
— Хай, Томаш — поздрави го гласът от другата страна.
Беше Грег.
— Какво става? — каза Томаш, избягвайки да поздрави американеца. — Пребихте ли вече Ариана? Каза ли ви каквото искахте да узнаете?
— Come on98, Томаш. Не се дръжте така.
— Бой или електрошок?
— Томаш, няма такова нещо. Ние не сме диваци.
— Не сте ли? А какво направихте в иракските затвори?
98
Хайде (англ.). — Б.р.