Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
Тръгнаха по коридора, като се опитваха да не изостават от сестра Берта. Томаш ускори крачка и успя да застане до нея.
— Как е той?
— Току-що се събуди. В съзнание е.
— Да, но бих искал да знам как се чувства…
Медицинската сестра му хвърли бегъл поглед.
— Е… не би могъл да е добре, нали? Но няма болки.
— Поне това.
Берта направи още няколко енергични крачки, запазвайки неутралния професионален израз на лицето си, но отново погледна Томаш.
— Вижте, той е доста слаб и много изморен — каза по-сговорчиво. — Не трябва много да се задържате при него, нали разбирате?
— Да.
— Той като че ли е вече във фаза на приемане.
— Приемане?
— Да, приемане на смъртта. По принцип само възрастните пациенти достигат до тази фаза, когато са неизлечимо болни. На по-младите им е много трудно да приемат смъртта, тя им се струва нещо ужасно. Но някои от възрастните, емоционално зрели хора, които имат чувството, че животът им е изпълнен със смисъл, сякаш приемат по-добре нещата.
— Искате да ми кажете, че баща ми вече е приел смъртта?
— Да, макар че все още е вкопчен в живота. Приемането на смъртта не е заложено в човешката природа. Той таи надежда, че нещо ще се случи, нещо, което ще подобри състоянието му и ще го върне към живота. Но, от друга страна, той е от тези хора, които смятат, че са изпълнили мисията си, че животът им е имал смисъл и това им помага да се справят с положението. Освен това осъзнава, че нещата си имат своето време, и приема факта, че неговото вече изтича.
— Нищо в живота не е вечно, нали? Всичко е временно.
— Точно така — съгласи се сестрата. — Лесно ни е да го кажем, когато сме здрави, но ни е трудно да го приемем, когато сме болни. Когато сме здрави, всичко можем да кажем, дори и най-големите глупости. Но човек трябва да е там, където е той сега, в преддверието на смъртта, за да разбере как стоят нещата.
— Представям си.
— Не, не можете да си го представите — усмихна се тя тъжно. — Но някой ден, когато и вие се озовете там, след много години, когато смъртта престане да бъде далечна абстракция и стане реалност, очакваща ви зад близкия ъгъл, тогава и вие ще разберете.
Тих шепот се носеше из отделението. Прекосиха коридора смълчани, за да не нарушават спокойствието на пациентите, и стигнаха до сектора със самостоятелните стаи. Берта ги отведе до една врата, открехна я и направи знак на посетителите да влязат. Томаш направи път на майка си и я последва със затаен дъх.
Когато видя баща си, му се доплака.
Мануел Нороня беше неузнаваем. Изключително слаб, със сбръчкана кожа, блед, само кожа и кости. Белокосата му глава лежеше отпуснато на възглавницата, а очите му бяха помътнели, макар и за миг да проблеснаха, когато видя жена си и сина си.
Дона Граса го целуна и се усмихна с толкова открита усмивка, че Томаш не можа да не се възхити на вътрешната сила на майка си. Беше я видял съкрушена извън тази стая, но тук, пред умиращия си съпруг, излъчваше сигурност и спокойствие. Жена му му зададе някои въпроси относно състоянието и нуждите му, на които той отговори с много слаб глас. После дона Граса отвори плетена кошничка от ракита, която беше скрила под шала си, и извади отвътре кръгла пита кашкавал «Рабасал», домашна питка и бадеми. Томаш разпозна в тези малки вкуснотии гастрономическите предпочитания на баща си. Дона Граса ги поднесе към устата на мъжа си, нежна и по майчински грижовна, шепнейки му мили думи.
Когато той похапна, дона Граса му изтри устата, приглади косата, подпъхна завивките и оправи якичката на пижамата все така майчински грижовна, внасяйки кротко спокойствие с присъствието си. Докато гледаше беззащитния си баща и майка си, надвесена над него с грижи и утеха, Томаш се трогна от невидимата нишка, която ги свързваше.
Бяха живели заедно петдесет години, споделяйки радости и мъки, светли дни и мрачни нощи, и за Томаш беше мъчително да ги гледа как изживяват последните си мигове заедно, съзнавайки, че скоро пътят щеше да ги раздели, както хоризонтът дели небето от земята. Обгръщаше ги зряла обич, вече не страст и пламенен порив, а нежни чувства, споделени от дълбока съпричастност. Тя беше дървото, той листата, тя — слънцето, той — плажът, тя — пчелата, той — пчелният прашец. Бяха светлина и цвят, земя и небе, езеро и водна лилия, море и пясък, чайката и яйцето. Синът им не можеше да си ги представи разделени, но невъобразимото бе на път да се случи.
Когато усети, че са се поуспокоили, Томаш се приближи до леглото, взе немощната и студена ръка на баща си и насила се усмихна.
— Голяма досада, а?