Всичко от начало [bg]

В чантата й можеха да са останали бонбони. Отвори я.

— Какво е това? — възкликна тя и го извади.

Касетата.

Завъртя се към Кстаска, която измъкна върха на опашката си от летящата чиния, промуши го през мрежата и взе касетата от ръката й.

— Знаела си, че е тук — каза Табита.

— Марко я прибра в чантата ти — отвърна Кстаска и отново почисти слота. Винаги я оставяше там. Никога не носеше нищо в себе си. Нищо, което да го уличи — прибави тя и зареди касетата.

Табита усещаше, че ще избухне.

Очевидно Саския си мислеше същото. Тя се качи по рампата и силно я прегърна.

Кстаска държеше слушалките в двете си ръце и отчетливо говореше в микрофона.

— Ало, ало, Хана Су? Приемаш ли?

Последва незабавен отговор, като че ли Хана лежеше в „Сънят на праведните“ и очакваше да я потърсят.

— Кстаска? Ти ли си? Къде си, скъпа?

Сигналът бе слаб и губеше яснотата си, докато се провираше през хиперпространството. Думите на Хана Су звучаха забавено, а може и да й имаше нещо, помисли си Табита. Може да започваше да се разлага.

— В беда сме, Хана — бодро отвърна Кстаска, като повиши глас, сякаш си мислеше, че Хана е глуха, а не мъртва. — Можеш ли да ни помогнеш?

Пауза.

— Вие скачате, миличка — провлачи Хана.

— Корабът на капитан Джут е разбит, Хана — обясни Кстаска. — Вяхме пленени от ловци на съкровища. Трябва ни помощ. Незабавно. Можеш ли да кажеш накъде сме се насочили?