![Земя на славата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/5/zemya-na-slavata-bg-download.jpg)
Земя на славата [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-649-1
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Земя на славата [bg]». Краткое содержание книги:
— Разкажи ми за баща ми — каза тя и се приближи.
Болката в крака му ставаше непоносима и преди мускулите му да се свият, той взе тоягата и отново седна на пъна. Върна се към спомените си и се усмихна.
— Когато бяхме малки, обичахме да се катерим по това дърво. — И плесна пъна с ръка. — Юлий беше убеден, че може да се изкатери по всичко, и прекарваше часове по ниските клони, опитваше се да измисли начин как да се качи нагоре. Стъпваше на сплетените ми ръце, но дори и тогава следващият клон беше прекалено далече, за да го стигне, без да подскочи. Знаеше, че ако не успее, може да си счупи врата, а вероятно да събори и мен. — Той се разсмя на спомена.
Юлия се приближи и седна до него и той усети цветното масло, което използваше при къпане. Не знаеше от какво цвете е, но му напомняше за лятото. Вдиша дълбоко и само за момент си позволи да си представи как целува хладната кожа на шията й.
— И падна ли? — попита тя.
— Два пъти — изсумтя Брут. — Втория път ме повлече със себе си и си изкълчих китката. Той пък си насини бузата, все едно го бяха зашлевили яко, но въпреки това опита още веднъж и този път стигна клона. — Въздъхна. — После май спря да се катери. Нали беше успял — какво повече?
— Ще ми се да съм ви познавала тогава — каза замислено тя и той я погледна и поклати глава.
— Едва ли. Бяхме големи калпазани. Изненадващо е, че изобщо оживяхме.
— Той е щастливец, че си му приятел — каза момичето и леко се изчерви.
Брут внезапно се замисли как ли би възприела тази ситуация Александрия, ако случайно се разхождаше из гората и ги видеше. Момичето беше наистина привлекателно. Можеше да я помоли да се подпре на ръката й, докато вървяха през гората, и да си открадне някоя целувка. Ароматът на цветя изпълваше дробовете му. Той озапти непокорните си мисли.
— Трябва да се прибирам, Юлия. Сигурно и на теб ти е студено.
Напълно несъзнателно погледът му мина по шията й и към извивката на гърдите й. Знаеше, че тя е забелязала, и се ядоса на себе си. Погледна към гората и се изправи.
— Идваш ли? Скоро ще се стъмни.
— Кракът ти кърви — отвърна тя. — Беше прекалено рано да си вадиш конците.
— Не беше. Виждал съм достатъчно рани и мога да преценя. Отсега ще ходя и ще яздя всеки ден, за да си възвърна силата.
— Ще ти правя компания, ако искаш — каза тя. Очите й бяха огромни и тъмни и той се изкашля, за да прикрие колебанието си.
— Не мисля, че едно хубаво момиче трябва… — О, чудесно! Запъна се и спря. — Ще се върна сам, благодаря ти. — Тръгна сковано по пътеката, като се ругаеше тихо, но свирепо.
Под студените звезди Брут водеше кобилата си през двора към конюшните, леко задъхан след ездата. Александрия сигурно спеше в стаята си. Той се намръщи. Нищо не беше толкова просто, колкото искаше, особено с жените в живота му. Ако искаше спорове и сцени, щеше да си вземе съпруга. Усмихна се при тази мисъл, после вдигна глава към луната. Наслаждаваше се на тишината. И двамата трудно преживяваха дългите скучни седмици в имението след ужаса на размириците. Имаше моменти, когато изгаряше от желание да препуска с коня си или да се бие, или да я отведе в леглото за цял следобед. Тогава раната му го караше да побеснява. Не му помагаше фактът, че правенето на любов беше ограничено от неспособността му да коленичи — той мразеше да е слаб.
Мислеше, че я обича, но прекалено често се караха за дреболии и после се гледаха обидено. Повече от всичко мразеше дългото мълчание. Понякога се чудеше дали наистина са влюбени.
Конюшнята беше топла, особено след мразовития нощен въздух и студените звезди. Светлината на луната влизаше през високия прозорец и придаваше мек блясък на дъбовите прегради.
Беше спокойно място, само с тъмните силуети на конете за компания.
Все още му беше трудно да язди. Намръщи се при мисълта колко ниско е паднал. Само няколко мили през полето го бяха докарали почти до изтощение.
Докато четкаше кобилата, сламата зад него изпука и той замръзна. Кой още можеше да е буден в този час? Обърна се и видя Юлия, облегната на една колона. Лицето й беше бледо на слабата светлина.
— Къде си ходил по това време? — прошепна тя. Изглеждаше сякаш е станала от леглото, косата й бе разпусната. Беше се увила в някакъв мек чаршаф и той забеляза колко е стегнат около гърдите й. Зачуди се дали тя забелязва къде се спират очите му.
— Само няколко мили. Прекалено е студено за кобилката — каза той. Кобилата изпръхтя тихо и го побутна да продължи да я четка.