Земя на славата [bg]

В гората беше спокойно. Птица запя в някакво дърво наблизо и той погледна криволичещата пътека. Спомни си двете момчета, които тичаха през храстите по своя път към това да се превърнат в мъже. Тогава приятелството беше просто нещо и двамата с Юлий го приемаха за даденост. Брут си спомни как бяха притиснали кървавите си ръце — сякаш целият живот можеше да бъде сведен до прости клетви и действия. Беше странно да погледне назад към онези дни, толкова много неща се бяха случили. Имаше времена, когато беше горд от мъжа, в който се беше превърнал, и други, в които би дал всичко отново да е момче и всички избори все още да са пред него. Имаше толкова много неща, които би променил, ако можеше.

През онези дълги лета двамата сякаш бяха безсмъртни. Знаеха, че Тубрук винаги ще е до тях да ги пази, и бъдещето беше просто възможност да продължат приятелството си през годините и в други земи. Нищо не можеше да застане между тях, дори и самият Рим да се сринеше.

Извади ножа от колана си, пъхна върха под първия шев и дръпна конеца. Внимателно измъкна скъсания край през кожата и продължи така до последния възел. Беше мълчалив и съсредоточен, но докато приключи, беше мокър от пот. Хвърли лепкавия конец в храстите. Тънка капка кръв се спусна през светлите косъмчета на бедрото му и той я попи с палец.

Изправи се бавно и почувства световъртеж и слабост. Реши да остави шевовете на врата си за цял живот, въпреки че и те го сърбяха непоносимо.

— Знаех си, че ще те намеря тук — чу гласа на Юлия.

Обърна се към нея и се усмихна на безгрижната й стойка. От колко ли време го наблюдаваше. На колко години беше, на шестнайсет? Дългокрака и красива. Александрия нямаше да се зарадва, ако разбереше, че са говорили в гората, но пък той нямаше да й каже.

— Реших, че мога да опитам да походя. Кракът ми става по-силен, въпреки че ще мине известно време, преди да мога да разчитам на него.

— Когато оздравееш, ще се върнеш при баща ми — каза тя.

Това не беше въпрос, но той кимна.

— Най-много след няколко седмици. Сега, след като Помпей е диктатор, градът е достатъчно спокоен. Тогава всички ще ви оставим на спокойствие. И тук пак ще стане спокойно.

— Харесва ми да има хора тук — бързо отвърна тя. — Дори децата.

Брут се усмихна. Въпреки усилията на Табик и сестра му още на третия ден най-малките започнаха да тичат лудо, привлечени от гората и реката. Клавдия на три пъти беше спасила едно от удавяне в езерото. Беше странно колко бързо се възстановиха от ужасните събития и пътуването извън града. Брут предполагаше, че когато поглеждат назад към тази странна година от живота си, няма да си спомнят избитите мъже, или пък ако си ги спомнеха, това нямаше да е нищо в сравнение с първото яздене на кон в двора и как Табик ги придържа на седлото. Децата бяха странни същества.

Юлия беше наследила част от грацията на майка си. Косата й беше дълга и вързана на тила. Когато говореха, винаги се взираше в лицето му, все едно всяка негова дума беше ценна. Той се зачуди какво ли е било детството й в имението. Той винаги беше имал Юлий, но въпреки учителите и Клавдия детството на Юлия явно бе доста самотно.