Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Тя го посрещна и стисна силно ръката му.
— Нали не ми се сърдиш, че те извиках? Трябваше да те видя — каза тя; и това сериозно и строго очертание на устните й, което видя изпод воала, изведнъж промени душевното му настроение.
— Аз да ти се сърдя! Но как си дошла, къде да идем?
— Все ми е едно — каза тя и го улови под ръка, — да вървим, трябва да поговорим.
Той разбра, че нещо се е случило и че тая среща няма да бъде радостна. В нейно присъствие той нямаше своя воля: без да знае причините за нейното безпокойство, той вече чувствуваше, че същата тревога обзема и него.
— Какво има? Какво? — попита той, като притискаше с лакътя си ръката й и се мъчеше да прочете мислите върху лицето й.
Тя направи мълчаливо няколко крачки, докато се окуражи, и изведнъж се спря.
— Вчера не ти казах — започна тя, като дишаше ускорено и тежко, — че когато се връщахме с Алексей Александрович, аз му казах всичко… казах му, че не мога да бъда негова жена, че… и му разправих всичко.
Той я слушаше, като навеждаше неволно цялата си снага, сякаш с това искаше да смекчи за нея тежестта на положението й. Но още щом тя каза тия думи, той изведнъж се изправи и лицето му доби горд и строг израз.
— Да, да, това е по-добре, хиляди пъти по-добре! Разбирам колко тежко ти е било — каза той.
Но тя не слушаше думите му, а четеше мислите по израза на лицето му. Тя не можеше, да знае, че изразът на лицето му отразява първата мисъл, която му бе минала — че сега дуелът е неизбежен. През главата й никога не бе минавала мисълта за дуел и затова тя си обясни другояче тоя мигновен израз на строгост.
След като бе получила писмото на мъжа си, дълбоко в душата си тя знаеше вече, че всичко ще си остане, както е било, че тя не ще има сили да пренебрегне положението си, да зареже сина си и да тръгне с любовника си. Предобедът, който прекара у княгиня Тверская, още повече я убеди в това. Но тая среща все пак беше извънредно, важна за нея. Тя се надяваше, че тая среща ще промени положението и ще я спаси. Ако при това съобщение той решително, страстно, без ни една минута колебание й каже: „Захвърли всичко и бягай с мен!“ — тя ще зареже сина си и ще тръгне с него. Но това съобщение не предизвика у него онова, което тя очакваше; той сякаш само се обиди от нещо.
— Никак не ми е било тежко. То стана от само себе си — раздразнено каза тя — и ето… — Тя извади от ръкавицата писмото на мъжа си.
— Разбирам, разбирам — прекъсна я той, като взе писмото, но не го прочете и се мъчеше да я успокои, — аз желаех едно, за едно се молех — да се тури край на това положение, за да посветя живота си на твоето щастие.
— Защо ми говориш така? — каза тя. — Нима мога да се съмнявам в това? Ако бях се съмнявала…
— Кои са тия, които идват? — изведнъж каза Вронски, като посочи идващите насреща им две дами. — Може би ни познават — и той бързо я повлече и тръгна по страничната пътечка.
— Ах, псе едно ми е! — каза тя. Устните й се разтрепериха. И на него му се стори, че очите й със странна злоба го гледат изпод воала. — Та казвам, работата не е там, аз не мога да се съмнявам в това: но ето какво ми пише той. Прочети. — Тя отново се спря.
Отново, както и в първия миг, когато тя му каза, че е скъсала с мъжа си, Вронски, като четеше писмото, неволно се отдаде на онова естествено впечатление, което предизвикваше у него отношението му към оскърбения мъж. Сега, когато държеше в ръце писмото му, той неволно си представяше това извикване на дуел, за което навярно още днес или утре ще получи съобщение у дома си, представяше си и самия дуел, през време на който със същия студен и горд израз, който и сега беше на лицето му, той ще стреля във въздуха и ще стои под изстрела на оскърбения мъж. И веднага в главата му премина мисълта за онова, което току-що му бе казал Серпуховски и за което самият той бе мислил сутринта — че е по-добре да не се свързва, — но той знаеше, че не може да й открие тая мисъл.
Когато прочете писмото, той вдигна очи към нея и в погледа му нямаше твърдост. Тя веднага разбра, че вече е мислил по-рано за това. Тя знаеше, че каквото и да й каже, той няма да й каже всичко, което мисли. И разбра, че последната й надежда е измамена. Друго нещо очакваше тя.
— Виждаш ли какъв човек е той — каза тя с треперещ глас, — той…
— Прощавай, но аз се радвам на това — прекъсна я Вронски. — За Бога, остави ме да се доизкажа — прибави той, като я молеше с поглед да му даде време да обясни думите си. — Радвам се, защото това не може, по никакъв начин не може да остане така, както предполага той.