Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Какви ли жени пък са те! — каза Вронски, като си спомни за французойката и актрисата, с които имаха връзки споменатите двама души.
— Толкоз по-зле, колкото по-затвърдено е положението на жената в обществото, толкоз по-зле. То е все едно вече не само да влачиш това fardeau с ръце, но и да го изтръгваш от другиго.
— Ти никога не си обичал — тихо каза Вронски, като гледаше пред себе си и мислеше за Ана.
— Може би. Но спомни си какво ти казах. И още: всички жени са по-големи материалистки от мъжете. Ние вършим от любов нещо голямо, а те са винаги terre-à-terre47.
— Ей сега, ей сега! — обърна се той към влезлия лакей. Но лакеят не идваше да ги вика пак, както помисли той. Лакеят донесе бележка на Вронски.
— Един слуга ви я донесе от княгиня Тверская. Вронски разпечата плика и пламна.
— Заболя ме главата, ще си отида — каза той на Серпуховски.
— Е, тогава сбогом. Даваш ли ми carte blanche?
— Ще си поговорим после, ще те намеря в Петербург.
XXII
Часът беше вече шест, така че, за да стигне навреме и заедно с това да не пътува със своите коне, които всички познаваха, Вронски се качи във файтона на Яшвин и заповяда да карат колкото може по-скоро. Старият четириместен файтон беше широк. Вронски седна в единия ъгъл, протегна краката си върху предното седалище и се замисли.
Смътното съзнание за яснотата, в която бяха поставени работите му, смътният спомен за приятелството и ласкателството на Серпуховски, който то смяташе за необходим човек, и главно, очакването на срещата — всичко се сливаше в едно общо усещане на радост от живота. Това чувство беше толкова силно, че той неволно се усмихваше. Отпусна краката си, преметна единия върху коляното на другия и като го улови с ръка, опипа коравия прасец, ударен вчера при падането, след което се отпусна назад и въздъхна няколко пъти с пълни гърди.
„Добре, много добре!“ — каза си той. И по-рано той често изпитваше радост при усещане на тялото си, но никога така не бе обичал себе си, тялото си, както сега. Приятно му беше да чувствува тая лека болка в силния си крак, приятно му беше да усеща мускулните движения на гърдите си при дишането. Същият тоя ясен и прохладен августовски ден, който действуваше така безнадеждно върху Ана, му се струваше възбудително оживяващ и освежаваше разгорещените му от обливането с вода лице и врат. Миризмата на брилянтина от мустаците му се струваше особено приятна на тоя чист въздух. Всичко, което виждаше през прозореца на файтона, всичко в тоя прохладен чист въздух, посред тая бледна светлина на залеза, беше също така свежо, весело и силно като самия него: и покривите на къщите, които блестяха в лъчите на залязващото слънце, и острите очертания на оградите и ъглите на постройките, и фигурите на срещаните от време на време пешеходци и коли, и неподвижната зеленина на дърветата и тревите, и нивите с правилно прорязани редове с картофи, и полегатите сенки, които падаха от къщите, дърветата и храстите, и от самите редове с картофи. Всичко бе красиво, като хубав пейзаж, току-що завършен и покрит с лак.
— Карай, карай! — каза той на кочияша, като подаде главата си от прозореца, извади от джоба си една банкнота от три рубли и я пъхна на озъртащия се кочияш. Ръката на кочияша напипа нещо при фенера, чу се пляскане с камшик и файтонът бързо полетя по равното шосе.
„Не ми трябва нищо, нищо освен това щастие — мислеше той, като наблюдаваше костеното копче на звънчето в междината на прозорците и си представяше Ана такава, каквато я видя последния път. — И колкото повече време минава, толкова повече я обиквам. Ето и градината на държавната вила на Вреде. Къде ли е тя тук? Къде? Как? Защо ми е определила тук среща и ми пише в писмото на Бетси?“ — едва сега помисли той; но нямаше време за мислене. Той спря кочияша, преди да стигне до алеята, отвори вратичката, скочи в движение от файтона и тръгна по алеята, която водеше към къщата. В алеята нямаше никого; но като се озърна надясно, той я видя. Лицето й беше покрито с воал, по той обгърна с радостен поглед онова особено, свойствено само ней движение при походката, навеждането на раменете и държането на главата и веднага сякаш електрически ток мина по тялото му. С нова сила почувствува самия себе си, от пъргавите движения на краката до движението на дробовете при дишането, и нещо загъделичка устните му.
47
Делнични.