Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)

Големият кръвен данък, изглежда, беше посмекчил и агресивността на маймуночовеците, защото сега се бяха събрали около фреккойшерите. Гигантските скакалци ровеха неспокойно с мощните си задни крака, когато внезапно бяха заобиколени от всички страни, но въжетата, за които бяха завързани, им пречеха да избягат. Тогава цялата орда маймуночовеци се нахвърли и сляпо заудря по покритите с козина тела. Фреккойшерите нададоха уплашени пискливи звуци, когато паднаха на земята и бяха изпотъпкани от безброй боси крака.

Аруула отвърна поглед от ужасяващата гледка. Предпочиташе да се погрижи за Маддракс, докато враговете им даваха време за отдих. Беше само въпрос на време, когато отново щяха да посветят вниманието си на оцелелите.

Аруула притискаше амулета върху различни части от тялото на изпадналия в безсъзнание Маддракс — и всеки път стигаше до едно и също заключение: каменният отломък имаше лечебен ефект, при който мутацията претърпяваше обратно развитие.

Всъщност скоро стана ясно, че силата на черния отломък е твърде малка, за да върне Маддракс напълно и трайно в някогашния му вид. Но може би амулетът щеше да е достатъчен, за да го извади от състоянието на несвяст, в което изпадна след атаката на Бендраке.

Аруула постави камъка на челото на спътника си. После извади триъгълна кърпа от страничния джоб на камуфлажния му панталон и я завърза около главата му, за да не се загуби отломъкът.

— Вярваш ли, че това ще помогне? — осведоми се Арак състрадателно.

Момчето беше успяло да се спаси с майка си върху един от другите покриви и по съседните къщи дотича до баща си.

— Малко — отговори Аруула. — За да се излекува, ще имам нужда от по-голям амулет.

— Подаръкът на боговете е много по-голям — заяви разпалено момчето. — Пет пъти по-голям, отколкото мога да обхвана с ръце!

— Това… нещо, което е паднало при вас от небето, значи е камък? — осведоми се Аруула.

— Така изглежда външно — потвърди Арак. — Но подаръкът е по-различен от всеки друг камък, който някога съм виждал. Цветът му е такъв, какъвто няма да срещнеш никъде! И е много по-тежък и по-твърд от обикновен камък. Бащите ни с големи усилия го откъртили и докарали до нашето селище.

Варварката се почеса замислено зад ухото си.

— Колко голяма е тази светиня? — попита тя.

Арак вдигна ръцете си нагоре и ги задържа малко над главата си.

— Приблизително толкова широк — обясни той, — но много висок и тежък. Никакъв фреккойшер не можеше да го носи, затова го оставихме.

Аруула отиде до края на плоския покрив и посочи надолу.