Били Стрейт [bg]

— Избягал значи? — каза шерифът. — Да, Сънната долина е много занемарено място. Но пък няма голяма престъпност. Както и навсякъде в Уотсън между другото. Тук е спокойно. Имаме някакви проблеми само когато пристигнат имигрантите и се налеят с текила.

Момчето е било право, като е избягало, помисли си Фурние.

— Ако обичате, бихте ли проверили, шерифе…

— Разбира се, няма проблеми. Първо трябва да наваксам със задачите и тогава ще отида до Сънната долина, ще говоря с управителя, да видим дали ще може да разпознае момчето. Казвате, че се появило в лосанджелиски вестник, така ли?

— Преди два дни.

— Обикновено не ги чета. Не са много добре настроени към служителите на реда, не мислите ли?

— Зависи — каза Уил неутрално. — Мога да ви изпратя по факса портрета.

— Разбира се. Пратете го.

Уил му благодари пак и затвори, твърдо решен сам да се обади на управителя на Сънната долина, ако до късния следобед не получи вест от Макколи.

Прекара следващите два часа в проверки на приютите и социалните служби, отправи се на запад, обядва в един италиански ресторант на кея на Трета улица в Санта Моника, после подкара колата към Венис.

Прекрасният следобед на плажа бе пропилян в разговори с продавачи, ресторантьори, старци, културисти, скейтъри. Туристите го гледаха така, сякаш не беше в ред. Някои се плашеха от него въпреки костюма и значката. Черната кожа. Може би някой ден щеше да свикне с това отношение, но най-вероятно нямаше.

Мазникът Жуканов бе застанал зад щанда за сувенири и когато мина първия път покрай него, се направи, че не забелязва враждебния, вторачен поглед на руснака. На връщане се спря и попита Жуканов дали не е видял нещо.

Руснакът поклати глава и отмахна сплъстената си коса от лицето. Мазно лице, осеяно с белези. На гънката на лявата му ноздра имаше гнойна пъпка. Брадата на Жуканов не приличаше на нищо, беше неравно подрязана и по-скоро го загрозяваше, отколкото да го разкраси. Човекът не зачиташе и дезодорантите. Кой ли купуваше сувенири от него?

Жуканов присви очи.

— Още не, но очите ми са на четири.

— Продължавай в същия дух. — Уил понечи да се отдалечи.

— Как бих могъл да ви се обадя, като нямам телефона ви?

Уил порови за визитна картичка, намери една и я сложи на щанда, като пренебрегна протегнатата ръка на Жуканов. Очите на руснака се изпълниха с омраза. Взе едно тролче играчка от полицата и постави вратлето на малката фигурка между двата си пръста. Уил си тръгна, чудейки се дали не му е откъснал главата.

Вече беше 6 и 30, а в осем трябваше да е в „Пещерата“ и да чака сигнала на Вал Вронек за появата на дебелия рокер. Струваше му се, че в това няма много хляб, сигурно е поредният глупак, затичал се след двайсет и петте бона, но ходенето за зелен хайвер беше част от работата му.