![Пазачът на фара [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/4/7/pazacht-na-fara-bg-download.jpg)
Пазачът на фара [bg]
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #7
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-728-3
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пазачът на фара [bg]». Краткое содержание книги:
След катастрофата беше прекарала твърде дълго време в безсъзнание и накрая бе станало твърде късно. Дан го беше държал, беше прегърнал телцето, увито в одеяло. Бе имал възможност да го докосне и да се сбогува и макар да знаеше, че не е виновен, Ана я болеше, че Дан е преживял това, което тя не е могла. Дълбоко в себе си му се ядосваше и за това, че не ги бе защитил. Нея и Малкия. Знаеше, че това е нелепо и неразумно. Решението да се качи в колата беше нейно и Дан дори не бе присъствал на катастрофата. Не би могъл да направи нищо. Но въпреки това в нея нарастваше гневът, че дори той не бе в състояние да я защити от всичко лошо.
Може би се беше оставила да заживее с чувство за измамна сигурност. След всичко преживяно, след годините с Лукас, си беше втълпила, че лошото е приключило. Че животът с Дан ще бъде като права отсечка, без неочаквани дупки и завои. Нямаше големи планове или възвишени мечти. Просто искаше нормален живот на улица „Фалкелиден“, с вечѐрите по двойки, плащанията по ипотеки, тренировките по футбол на децата и вечните купчини обувки в антрето. Толкова много ли беше?
По някакъв начин бе възприемала Дан като гаранция за този живот. Той излъчваше сигурност и стабилност, беше винаги спокоен и имаше способността да вижда отвъд проблемите. Ана се бе осланяла на него, без самата тя да е стъпила стабилно на земята. Но Дан падна и тя не знаеше как би могла да му прости.
Отвори външната врата и влезе в антрето. Цялото тяло я болеше след разходката и ръцете й натежаха, щом ги вдигна, за да свали шала си. Дан се появи на вратата на кухнята. Не каза нищо, просто я погледна умолително. Но Ана не можа да отвърне на погледа му.
– Отивам да си легна – промърмори тя.
Бавно прибираше багажа. Харесваше му да живее в малкия апартамент. С Вивиан го чувстваха като истински дом, а това не им се случваше често. Бяха живели на толкова много места и всеки път, когато се установяха и си намереха приятели, отново идваше време да се местят. Щом съседите и учителите започнеха да се чудят и да задават въпроси, а лелките от социалните надникнеха отвъд обаянието на Улоф, те си стягаха багажа.
Като възрастни той и Вивиан продължиха по същия начин. Сякаш носеха несигурността в самите себе си. Вечно бягаха, местеха се от място на място, точно както правеха с Улоф.
Въпреки че отдавна бе мъртъв, те продължаваха да живеят в сянката му. Все още се криеха и се опитваха да останат незабелязани. Всичко се повтаряше. Беше различно, но и същото.
Андерш затвори капака на куфара. Решил беше да си понесе последствията. Вътре в себе си вече чувстваше тъга, но човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата, както казваше Вивиан. И беше права, но за този омлет щяха да са нужни много яйца, а той не беше сигурен дали може да предвиди какъв ще е резултатът. Но щеше да си признае. Не можеше да започне наново, без да застане зад постъпката си. Трябваха му много безсънни нощи, за да стигне до този извод, но най-накрая бе взел решение.
Огледа апартамента. Чувстваше едновременно облекчение и страх. Искаше се кураж, за да поиска да остане, вместо отново да побегне. Но в същото време това беше най-лесният път. Андерш вдигна куфара от леглото, но след това го остави да стои на пода. Вече нямаше време за размисли. Откриването беше довечера. Смяташе да помогне на Вивиан да превърне празненството в събитието на века. Това бе най-малкото, което можеше да стори за нея.
Времето не мина толкова бавно, колкото се опасяваше Патрик. Докато чакаха, той, Конрад и Петра обсъждаха двата случая и Патрик се развълнува. Макар Паула и Мартин да бяха много компетентни полицаи, той забеляза, че колегите от Стокхолм имат съвсем различна нагласа. Завидя им най-вече за това колко са сработени. Колкото повече си говореха, толкова по-ясно ставаше, че са създадени един за друг. Петра беше разгорещена и постоянно подхвърляше нови идеи и предложения. Конрад пък беше по-внимателен, по-разсъдлив и коментираше трезво изблиците на Петра.
И тримата подскочиха, когато телефонът иззвъня. Конрад вдигна.
– Да?... Окей... Хм... Така ли?
Петра и Патрик го гледаха със зяпнала уста. Нарочно ли беше толкова лаконичен, само за да ги дразни? Накрая Конрад затвори и се облегна назад на стола си. Те продължиха да се взират в него, докато той не отвори уста.
– Съвпадат. Куршумите съвпадат.