Кръвен обет [bg]

— Вие изобщо не изглеждате на място тук, Сиемон… — отбеляза Адамат. Едва в следващия момент осъзна как са прозвучали думите му. — Не, не искам да кажа, че сте грозен — бързо се поправи той.

За момент монахът се усмихна.

— Разбрах какво имахте предвид. Това е моето покаяние. Ако служа на архидиоцела в продължение на още една година, брачното ми искане ще бъде одобрено. — За момент по лицето му пробяга тревога. — Стига тя все още да ме иска за свой съпруг.

На най-нисшите служители на църквата се разрешаваше да сключват брак; безбрачието се изискваше само от онези, които желаеха да се издигнат по-високо в йерархията. Въпреки това на семейните служители често биваха възлагани покаяния.

А Шарлемунд беше жесток човек, за да поставя подобно условие на своя служител.

— Тази вила винаги ли е била такава? — попита Адамат. — Чувал съм, че това е удивително място, с обширно лозе и конюшни. Не бях осъзнавал, че е тъй… уникално.

Разбира се, той беше запознат със слуховете, като повечето жители на столицата. Но никога не бе се вслушвал в тях. Бе допускал една от дворните постройки да е заделена за бардак. Или че в къщата живеят няколко красиви жени, винаги на разположение на стопанина. Но това… то надминаваше обичайната поквара.

— Да — потвърди Сиемон. — Не става дума за нещо ново. Архидиоцелът си има ред. Посетителите са свободни да си изберат всеки от персонала — без мен — и да правят каквото поискат. Това важи и за вас, все пак вие сте гост.

Адамат почувства как лицето му пламва.

— Не — проточи той, засрамен заради нервния си смях. — Аз съм семеен човек, благодаря.

— Друга част от политиката на архидиоцела е, че онези, които споменат за неговия… персонал… не биват канени повторно.

— Не е възможно той да следи това.

— Повярвайте ми, за архидиоцела е възможно. Той има уши навсякъде.

Инспекторът не можа да сдържи киселата си усмивка.

— В такъв случай разбирам основанието за мълчание. Всички от гостите на архидиоцела ли се възползват от тази любезност?

— Не. Не всички. Но онези, които се въздържат, притежават достатъчно такт, за да не обсъждат видяното.

И достатъчно срам, осъзна Адамат. Никой не обсъждаше видяното, защото не искаше да бъде асоцииран с гнусотиите, вършени на територията на вилата. По същата причина един джентълмен никога не обсъжда посещавания от него публичен дом.

Той свали шапката, за да почеше темето си, и се обърна към Сиемон.

— Излиза, че вие работите в най-големия бардак в Адро — във всичките Девет държави — за да можете един ден да сключите брак с любимата си и пак да останете божи човек?

Сиемон се изкикоти нервно.

— Неведоми са пътищата на Крезимир.

С известна отврата Адамат промърмори:

— Струва ми се, че случилото се с вас е по-скоро свързано с архидиоцела и неговото специфично чувство за хумор, отколкото с бог.