Лебедова песен [bg]

Кемпка и Роланд се гледаха един дълъг мълчалив момент. Роланд имаше чувството, че гледа гигантски плужек. Черните очи на Дебелака направо го пронизваха, но най-накрая на влажната му уста се появи лека усмивка.

— Тези наркотици ще ми купят ли един сладък млад космически кадет?

Роланд не знаеше какво да отговори. Остана като ударен от гръм и това пролича на лицето му, защото Кемпка изпръхтя и се засмя. Когато спря да се смее се обърна към Маклин.

— Какво би ме спряло да ви убия на мига и да ви взема безценните наркотици, полковник?

— Едно просто нещо: заровени са в територията на боклукчиите. Роланд е единственият, който знае къде. Той ще излиза и ще ти носи вноската всяка седмица, но ако някой го последва или се опита да му направи нещо, ще му отнесем главата.

Кемпка забарабани с пръсти по масата и вдигна поглед от купчинката с кокаин към Маклин и Роланд — като презрително пренебрегна жената — и отново върна погледа си на колумбийската захар.

— Можем да използваме това, господин Кемпка — каза Лори. — Вчера един тип дойде с газова печка, която добре ще отопли караваната. Друг пък има чувалче с уиски. Ще ни трябват гуми за камиона. Вече щях да съм взел печката и бутилките с „Джак Даниелс“, но тези новите са въоръжени до зъби. Може би няма да е лоша идея да изтъргуваме наркотиците за оръжията им.

— Аз ще реша коя идея е добра и коя лоша. — Лицето на Кемпка се набръчка на катове, когато се намръщи замислен. Той си пое дълбоко въздух и го изпусна като мях. — Намери им тента. Нека е по-близо до караваната. И разпространи мълвата, че ако някой ги докосне, ще отговаря пред Фреди Кемпка. — Дебелака се усмихна широко на Маклин. — Полковник, смятам, че вие и приятелите ви ще сте много интересна добавка към нашето малко семейство. Предполагам, че можем да ви наречем аптекарите, нали?

— Можете. — Маклин изчака Лори да свали пушката и на свой ред свали автоматичния пистолет.

— Ето. Сега всички сме щастливи, нали? — Гарвановочерните очи на Дебелака намериха тези на Роланд Кронингер.

Лори ги отведе до една малка тента, която се намираше на около тридесет метра от караваната. Тя беше обитавана от млад мъж и жена, която държеше бебе с бинтовани крака в ръцете си. Лори навря пушката в лицето на мъжа и му нареди:

— Изчезвайте.

Онзи беше мършав тип, с изтощен вид и покосени от умората очи. Той бързо се измъкна от спалния си чувал, като в ръката си държеше ловен нож, но Лори пристъпи напред и притисна тънката му китка с ботуша си. Брадатият вложи цялата си тежест в крака, а Роланд през цялото време наблюдаваше очите му, докато чупеше костите на човека: те бяха празни и не забеляза никаква емоция в тях дори когато китката изхруска. Лори просто изпълняваше заповедите. Бебето се разрева от писъците на жената, но мъжът просто стисна счупената си ръка и погледна глуповато брадатия.