В здрача на вторник [bg]

Мери Ортън лежеше просната така, сякаш се беше опитала да се обърне по гръб и не беше успяла.

— Мери — каза Фрида нежно. — Мери, тук съм. — Фрида се взря в очите й. В тях видя леко проблясване, което я озадачи.

— Мери — повика я отново Фрида и още веднъж забеляза лекото потрепване в очите й. Внезапно Фрида разбра какво означаваше това едва доловимо движение. Полуживата Мери Ортън не гледаше в нея, а над рамото й и Фрида си помисли: „О, не. О, не“. Усети силен удар в гърба, от едната страна. От там нататък всичко протече много бавно и тя имаше време да си помисли: „Колко бавно се случва всичко“. Последва нов удар, този път в корема. Следващата й мисъл беше: „Защо ме удрят така?“ След това съвсем спокойно си спомни, че е чела, че когато те намушкат с нож, не разбираш, че си намушкан. Не го усещаш като остър, а като тъп удар с боксова ръкавица. Фрида вдигна ръце, опитвайки се да се защити, но следващият удар се стовари върху крака й и тя изведнъж усети нещо топло и мокро. Фрида осъзнаваше, че повече не може да стои на краката си. След малко се строполи по лице върху кремавия килим на Мери Ортън. Усещаше допира на нишките му до устата си и в този миг се почувства твърде уморена. Искаше само да поспи. Разбираше, че така се чувстват хората преди смъртта си, а тя не искаше да умре и направи нечовешко усилие да се изправи.

Видя едно лице, лице на младо момиче. Беше намерила Бет; Бет я беше намерила. Всичко се случваше като насън. А нещата, които до този момент протичаха бавно, изведнъж започнаха да се развиват с голяма скорост. Около нея всичко се сливаше в бясна смесица от усещания, звуци, движение. Като че ли някой я движеше, като че ли тя самата се движеше, а после всичко отново забави ритъма си, спусна се мрак, стана й топло, после студено. Усети как главата й падна назад, а кракът я заболя толкова силно, че изкрещя. Като че ли виждаше нещо и някого, но това й струваше голямо усилие. Болката затихна и тя потъна в дълбок, благословен сън.