В здрача на вторник [bg]

— Искаш да кажеш, че текат отдолу, скрити от погледа. Защо им е да бетонират реките?

— И аз това се питам. Според мен си измислят различни причини: вредни са за здравето, пречат или крият опасности. Понякога си мисля, че реките и потоците правят хората неспокойни. Те са мокри, движат се, бълбукат, преливат, пресъхват. По-добре е да не се виждат.

— И така, покрай коя изгубена от погледите ни река ще се поразходим?

— Тайбърн — каза Фрида. — Искаш ли да отидем там през уикенда?

— Искам да ми разкажеш за нея сега — предложи Санди. — Откъде тръгва?

— От Хампстед — започна Фрида. — Изворът й се намира в подножието на хълма Хавърсток Хил. На мястото, откъдето извира, е поставена табела, по-точно на приблизителното място. Никой не знае къде точно е изворът. Това е единствената паметна табела, която истински ме ядосва. Можеш ли да си представиш — да изгубиш извора на река? Незнайно откога съществува мястото, където от земята е бликнала чиста изворна вода и е потекла към река Темза. И ето че един ден някой решава да го покрие с бетон и забравя къде точно е бил изворът.

— Все едно че изворът е бил прокълнат.

— Не искам да влизам в ролята на екскурзовод и да си мислиш, че много обичам Лондон. Някои неща не ми харесват, а други направо ме отвращават. Както и да е, да продължим разходката. Минаваме през парка „Белсайз“ в посока към квартала Суис Котидж. Под краката си усещаме склона, по който е текла реката. Отправяме се към Риджънтс Парк и вървим край брега на езерото с лодките.

— Докато се разхождаме, можеш да ми кажеш как се чувстваш — обади се Санди. — Предполагам, че си наранена, особено след всичките тези злобни драсканици във вестниците.

Фрида откри, че й е необичайно лесно да говори в тъмното, без да вижда реакцията на човека до себе си, а само да усеща присъствието му.

— Още от малка имам склонност да си фантазирам, че съм невидима — и то не понякога, а постоянно. Наистина го вярвах. Но се оказва, че е била погрешна представа и сега се чувствам така, сякаш са ме извели на градския площад, бичували са ме, а после са сипали в раните ми сол и сярна киселина.

— Но ще го преодолееш.

— Разбира се, точно това правя.

— Докъде стигнахме с разходката? Къде сме сега?

— Реката вероятно минава през езерото с лодките.

— „Вероятно“?

— Трудно е да се разбере. После излизаме от парка и тръгваме по „Бейкър стрийт“.

— Покрай Музея на Мадам Тюсо.

— Точно така.

— Струва ли си да се посети?

— Никога не съм ходила там.

— Наистина ли? А била ли си в Лондонската кула55?

— Не — отвърна Фрида.

— Аз съм ходил там като дете.

— Хареса ли ти?

— Не помня почти нищо — каза Санди. — Е, къде сме сега?

— Тази част от разходката е много хубава. Минаваме през градините на „Падингтън стрийт“, които са само на минута път пеша от „Мадам Тюсо“, но малко хора го знаят, после пресичаме „Марлъбън Хай стрийт“ и тръгваме надолу по „Марлъбън Лейн“. За миг усещаш, че вървиш по брега на поток, който тече през малко селце в околностите на Лондон. А потока всъщност го няма. Или поне не се вижда. Но е някъде там.