Бойни действия [bg]

— Напомни на генерал Роджърс, че каквото и да прави от сега насетне, ще оказва влияние не само върху него, но и върху живота и кариерата на хората, които са вярвали в него — рече Рици.

— Не е нужно да му се казва — отвърна той.

— Преживял е сериозно изпитание в Ливан — продължи съветникът. — Погрижи се да си вземе почивка.

Към двамата се приближи Марта.

— Ще се погрижим, разбира се. Роланд, благодаря ти за всичко, което направи.

Марта и Хърбърт излязоха навън. Той весело махна с ръка на заместник-председателя на Съвета на началник-щабовете Клоу, който беше дошъл да ги изпрати.

Докато групата мълчаливо се отдалечаваше по застлания с килим коридор, Хърбърт изпита увереност в думите на генерал Ванзант. Майк Роджърс никога нямаше да направи каквото и да е, за да компрометира или постави в затруднено положение онези, които днес се бяха борили за него. Но Рици също имаше право: Роджърс бе преживял много. Не само изтезанията. Когато на следващия ден генералът се върнеше със „Страйкър“, най-много щеше да го мъчи фактът, че РОЦ е бил заловен по време на неговото командване. Основателно или не, щеше да се самообвинява за това и за физическите страдания, и душевните рани на екипа на РОЦ и полковник Седен. Щеше да му се наложи да живее с мисълта, че заради неговия пропуск микробусът едва не е бил унищожен от огън на своите. Според психиатърката Лиз Гордън, която срещна, докато излизаше от Оперативния център, това щеше да е неговият най-тежък кръст.

— И няма сигурно лечение на това чувство за вина — каза му тя. — При някои хора може да се преодолее. Можете да ги убедите, че не са били в състояние да го предотвратят. Или поне можете да ги накарате да изпитат гордост от онова, което са постигнали. При Майк всичко е черно-бяло. Или е прецакал нещата, или не е. Или терористът е заслужавал да умре, или не е. Прибавете и загубата на достойнство, която той и хората му са преживели — а техните страдания са били и негови, можете да сте сигурен — и получавате една потенциално изключително труднолечима психоза.

Хърбърт отлично разбираше всичко. Когато през 1983 година в посолството в Бейрут бяха хвърлили бомба, той беше първият човек на ЦРУ там. Сред десетките загинали бе и жена му. Не минаваше и ден, без да го измъчва чувство за вина и да си задава въпроса „Ами ако?“. Но не можеше да се поддаде на тези си чувства. Трябваше да използва онова, което беше научил, за да се опитва да предотвратява бъдещи Бейрути.

Хърбърт и Марта излязоха от Белия дом. Отпред ги очакваше специалният микробус, с който той пътуваше из Вашингтон. Докато се качваше с количката си по рампата, имаше само една надежда. Че с малко време, малко дистанциране и с много приятелство ще успеят да помогнат на Роджърс да преживее болката. Както бе казал на Лиз: „От собствен опит разбрах, че животът не само е училище, но и с всяка следваща година класовете стават все по-трудни и скъпи“.