Другият [bg]

Холи очевидно изпита облекчение, задето няма да пречи на домакините, и се усмихна:

— Ще се постарая.

— Искаш ли чаша топло какао? Или нещо по-силно?

— Не, благодаря. Не искам да съм неучтива, но предпочитам веднага да си легна — беше тежък ден.

— Не се притеснявай, разбирам. Ела, ще ти покажа стаята.

Холи се поколеба за миг и надникна през свода в семейната дневна:

— Като си слязла да използваш тоалетната, си видяла там човека, проникнал в дома ви, така ли?

— Да. Седеше на стол, взет оттук, от кухнята… — Джийни скръсти ръце и обхвана с длани лактите си. — Отначало го виждах само от коленете надолу. После зърнах думата, татуирана на опакото на дланта му — ТРЯБВА. После той се приведе напред и му видях лицето.

— Лицето на Болтън.

— Да.

Холи се позамисли, после широко се усмихна — изненадваща, лъчезарна усмивка, която я подмлади поне с десет години:

— Извинете ме — отивам в страната на сънищата.

Джийни я поведе към стаята за гости, като не преставаше да говори за какво ли не. „Предразполага я така, както аз не бих могъл — помисли си Ралф. — Това е вроден талант и вероятно ще въздейства дори на тази особнячка.“

Да, несъмнено беше особнячка, но пък много симпатична въпреки налудничавите ѝ идеи за Тери Мейтланд и Хийт Холмс.

„Налудничави идеи, които си пасват с фактите.“

Не, беше абсурдно.

„Пасват им като ръкавица.“

— Въпреки това са абсурдни — промърмори той.

От горния етаж долетя смехът на двете жени — толкова заразителен, че и Ралф се усмихна. Изчака, докато чу как Джийни тръгва към тяхната спалня, и се качи по стълбището. Вратата на гостната в дъното на коридора беше затворена. Листовете хартия със сведенията, набързо издирени от жена му, бяха на възглавницата му. Съблече се, просна се на кревата и зачете информацията за госпожа Холи Гибни, съсобственичка на детективската агенция „Търси се“.