![Човек без куче [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/2/7/chovek-bez-kuche-bg-download.jpg)
Човек без куче [bg]
- Автор: Нессер Хокан
- Серия: Инспектор Барбароти #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-275-5
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Човек без куче [bg]». Краткое содержание книги:
„Бедно мое дете — помисли си тя, погали издутия си корем и промени формулировката: — Клетите ми спящи дечица. Какво ще стане с вас?“ Собствената й съдба я вълнуваше по-малко. Тук, вътре, в анонимната капсула на хотела, тя чувстваше все по-ясно колко важно е бъдещето на децата й: на Келвин и на нероденото. Беше длъжна да се погрижи за тяхната безопасност. За безопасността на невинните душици.
„Безопасност? И как ще стане? Що за налудничави сценарии чертае разстроеното ми съзнание?“
Невинни душици? Да, децата й бяха точно такива. Трябваше да ги защити. Защо иначе да живее? Защо изобщо да се бори и миг повече? „Но как ще издържа? Как, за бога, ще понеса всичко това?“
И пак й се прииска да се скрие от всичко, да тегли чертата. Навярно този вариант — абсолютното нищо — би довел до най-щастливия изход, дори за невинните дечица. Полежа малко, заслушана във вентилацията и в дишането на Келвин. „Ако светът ще свършва, сега е моментът.“ Ала не се случи нищо. Кристина отвори очи и извъртя глава към телевизора. Малките червени цифри се смениха от 23:59 на 00:00. „Полунощ… Нима животът ми може да стане по-черен от сега?“
Най-вероятно не. Поне така се надяваше.
И все пак… все пак тя лежеше тук. Успя да стигне дотук. Не можеше съвсем да пренебрегне този факт. Намираха се тук. В момента. Като се сети за изминалото денонощие, случилото се й се струваше невероятно. Сгушила се с децата си в измамно безопасната утроба на нощта, Кристина осъзнаваше, че е твърде рано да се предава. Нали?
Разбира се. Още нищо не беше изгубено. Куфарите стояха готови до вратата. Тя изобщо не ги отвори. Носеше чисто бельо — за себе си и за Келвин — в ръчната си чанта. Вътре сложи билетите, паспорта и пари; козметичен несесер и романа на Роберт. Друго не й трябваше. Само доза смелост да потърпи още малко. „Господи, разтегли този миг. Позволи ни да останем тук по-дълго. Нека тези часове изтекат съвсем бавно. Нуждая се от време, за да събера сили за утрешния ден. Нуждая се от много сън.“
Не я напускаше усещането, че желанието й няма да се осъществи. Цялото й тяло представляваше тиктакаща бомба от нерви; би било пълна лудост да вярва, че ще заспи в това състояние.
Надигна се в леглото, зашари с пръсти по масата и запали лампата. Келвин не реагира. Всъщност той рядко реагираше на каквото и да било. В момента майката се почувства признателна за странностите му.
Извади ръкописа на Роберт от чантата си. „Братко, иска ми се… иска ми се пак да сме деца и да ходим навсякъде рамо до рамо. Можеше всичко да бъде различно. Да бяхме го променили! Не съм очаквала животът ни да се развие така. Ти изгуби своя, защото някога си зарязал момиче, без да си даваш сметка колко я нараняваш, а след години тя реши да те убие. Ако е истина онова, което ни казаха от полицията. Действие и резултат. Причина и следствие.“ Кристина още не бе изгубила живота си и беше рано да се предвиди какви последствия ще има нейното нехайство към чувствата на другите. Изгледите никак, ама никак не бяха добри.
„Не ме оставяй сама тази нощ, Роберт — помоли го тя. — Помогни ми да изтърпя оставащите часове и ме съветвай, братко.“
За своя изненада Кристина забеляза, че е сключила молитвено ръце и шепне.
Ала не получи отговор: нито от душата си, нито отвън. Наведе се напред към светлия кръг, отвори ръкописа на произволна страница и започна да чете.
Защото животът прилича на езика в устата ни. Като деца обичаме сладкото, но трябва да се научим да преглъщаме горчивото. Иначе никога няма да се превърнем в пълноценни личности, а вкусовите ни рецептори ще останат недоразвити.
Облегна се назад и се отдаде на размисъл. Роберт използваше много странни думи. Не го бе чувала да ги употребява в разговор. Заглавието също събуди любопитството й. Защо романът се казва „Човек без куче“? Изчете близо стотина страници, но не се натъкна на куче. А навярно точно това е целял авторът. Кучето така и да не се появи. Обърна на следващата страница.
Мария и Юн (главните герои в романа) решиха да не разговарят една година и така пропукаха обвивката на безнадеждното си положение. Човешкото слово е най-несъвършеният инструмент на човешката душа. То е уличница, мошеник, панаирджийски клоун. Юн наблюдаваше съпругата си зад гърба й, а тя само за няколко месеца се научи да усеща този поглед.
Странностите ставаха все по-необясними. „Роберт, братко, какво си преживял? Ако можехме пак да се върнем в детските си години, с теб щяхме да постъпим другояче, нали?“ Кристина тръсна глава. И собствените й думи й звучаха чуждо.