Аз, вещицата

— Родителите ми бяха убити в Нигерия — казах простичко.

— Те са били на снимката, която получи и която накара Матю да те доведе в Сет-Тур.

Кимнах, а Изабо стисна устни като обикновено.

— Свине.

Имах и по-лоши думи за тези хора, но и тази вършеше работа. Ако прибавехме към изпращачите на снимката и Доменико Микеле, думата си беше съвсем точна.

— Със или без панически пристъпи — продължи строго Изабо, — ще излезем да се раздвижим, както нареди Матю.

Изключих компютъра и се качих да се преоблека. Дрехите ми за езда бяха прилежно сгънати в банята — дело на Март — а ботушите ми бяха в конюшните при каската и предпазната жилетка. Обух черните бричове и полото и нахлузих мокасините си върху топлите чорапи, след това слязох да потърся майката на Матю.

— Тук съм — извика ми тя. Проследих гласа й и влязох в малка стая, боядисана в кафяво. Беше украсена със стари чинии, животински рога. Вътре имаше толкова голям шкаф, че можеше да побере съдовете и приборите на цяла странноприемница. Изабо ме погледна над броя на „Льо Монд“, очите й не пропуснаха и сантиметър от мен. — Март ми каза, че си поспала.

— Да, благодаря. — Преместих тежестта си от единия крак на другия, сякаш се намирах пред директора на училището и се канех да обясня лошото си поведение.

Март ме спаси от неудобството, като се приближи с кана чай. Тя също ме огледа от главата до петите.

— Днес си по-добре — обяви накрая и ми подаде чаша. Постоя смръщена, докато майката на Матю свали вестника, след това си тръгна.

Когато си допих чая, двете отидохме в конюшните. Наложи се Изабо да ми помогне с ботушите, тъй като кожата бе още прекалено стегната. Наблюдаваше ме зорко, докато си слагах приличащата на костенурска черупка жилетка и каската. Очевидно Матю я бе инструктирал да следи дали се качвам на коня обезопасена. Изабо, разбира се, бе облечена само в кафяв жакет със златисти ширити. Относителната неразрушимост на вампирската плът си беше привилегия, ако си ездач.

Фидат и Ракаса стояха една до друга в двора. Бяха като огледални образи, включително и заради женските седла на гърбовете си.

— Изабо — запротестирах аз, — Жорж е сложил погрешното седло на Ракаса. Не яздя странично.

— Да не би да се боиш да опиташ? — погледна ме изпитателно тя.

— Не! — отвърнах и се опитах да овладея яда си. — Просто предпочитам да яздя по другия начин.

— Откъде си толкова сигурна? — Зелените й очи проблеснаха малко злобно.

Стояхме и се взирахме една в друга. Ракаса зари с копито и погледна през рамо.

„Ще яздите или ще дърдорите?“, сякаш ни попита тя.

„Дръж се прилично“, отвърнах й строго наум. Приближих се до нея и опитах ремъка.