Аз, вещицата

— А после? — прошепнах аз.

— След това беше… трудно — каза внимателно Изабо. — Всички нови вампири са силни и много гладни, но беше почти невъзможно да контролираме Матю. Той се гневеше, че се е превърнал във вампир, и изпитваше безкрайна жажда. Наложи се с Филип да ловуваме по цели дни и седмици наред, за да я утолим. И тялото му се промени повече, отколкото очаквахме. Всички порастваме на височина и ставаме по-елегантни и силни. Аз бях много по-дребна, преди да стана вампир. Но Матю се превърна от тънък като върлина човек в невероятно същество. Съпругът ми беше по-едър от новия ми син, но след първата глътка от моята кръв Матю стана неудържим дори за Филип.

Помъчих се да не се плаша от гнева и глада на Матю. Не откъсвах поглед от майка му, не исках да си затварям очите за същността му. Той точно от това се боеше, че ще разбера какъв е бил и какъв все още е, и ще изпитам отвращение.

— И какво го успокои? — попитах.

— Филип го заведе на лов — обясни Изабо — веднага щом се увери, че Матю няма да убие всяко живо същество, което се изпречи на пътя му. Дебненето отвличаше ума му, а преследването уморяваше тялото му. Скоро започна да копнее за самия лов повече, отколкото за кръв, което е добър знак при младите вампири. Означаваше, че не се ръководи само от апетита си, а отново може да мисли рационално. След това бе въпрос на време съвестта му да се върне и той започна да се замисля, преди да убива. А после единственото, от което му остана да се бои, бяха черните му периоди, когато се сещаше за загубата на Бланка и Лукас и започваше да утолява глада си с човешки същества.

— И какво му помагаше тогава?

— Понякога му пеех, същата песен, която изпях и на теб тази вечер, както и други. Те разсейваха мъката му. Друг път просто изчезваше и Филип ми забраняваше да го следвам и да му задавам въпроси, когато се върнеше. — Очите на Изабо, които се обърнаха към мен, бяха чисто черни. Споглеждането ни потвърди това, което и двете подозирахме: че Матю се е утешавал с кръвта на други жени, с докосването на ръце, които не са принадлежали нито на майка му, нито на съпругата му.

— Толкова е овладян — разсъждавах аз на глас, — че е трудно да си го представя такъв.

— Матю е много чувствителен. Това е благословия, но и бреме — да обичаш толкова силно, че да си способен да нараняваш, когато любовта си отиде.

В гласа на Изабо долових заплаха. Вдигнах решително брадичка и усетих как пръстите ми изтръпват.

— Тогава ще се погрижа любовта ми никога да не го напуска — заявих твърдо.

— И как ще го направиш? — попита ме Изабо. — Ще станеш ли вампир и ще тръгнеш ли с нас на лов? — Тя се засмя, но безрадостно и мрачно. — Без съмнение Доменико намекваше точно това. Едно-единствено ухапване, източваме кръвта ти, а после ти даряваме от нашата. След това Паството няма да има основание да ти се бърка.