Аз, вещицата

Майката на Матю ме гледаше изпитателно.

— Трябва да питаш Матю, когато се върне. Не е моя работа да ти казвам.

Разполагах и с други въпроси, които Матю може би беше пропуснал да забрани да се обсъждат.

— Ще ми кажеш ли защо е важно, че свръхестествено същество се е опитало да проникне в лабораторията, а не обикновен човек?

Настъпи тишина, Изабо продължаваше да ме разглежда с интерес. Накрая отговори.

— Умно момиче. Не съм му обещавала да си мълча за правилата на доброто поведение. — Долових в погледа й леко одобрение. — Подобно поведение е неприемливо между свръхестествените същества. Да се надяваме, че става въпрос за някой пакостлив демон, който не разбира сериозността на извършеното. Тогава Матю може и да му прости.

— Винаги прощава на демоните — промърмори мрачно Март.

— Ами ако не е демон?

— Ако е бил вампир, това е страховита обида. Ние сме същества, които си бранят територията. Един вампир не влиза в дома или земите на друг вампир без разрешение.

— Матю би ли простил в такъв случай? — Като си спомних как удари с юмрук покрива на колата, предположих, че отговорът е отрицателен.

— Може би — каза изпълнена със съмнение Изабо. — Нищо не е взето, нищо не е повредено. Но по-вероятно Матю ще поиска някаква форма на наказание.

Още веднъж ме върнаха в Средновековието, когато опазването на честта и репутацията е било основна грижа.

— А ако е била вещица? — попитах тихо аз.

Майката на Матю извърна лице.

— Ако вещица направи подобно нещо, това е акт на агресия. Няма извинение.

Обхвана ме тревога.

Отметнах завивките и спуснах крака на пода.

— Проникването е имало за цел да провокира Матю. Той замина за Оксфорд с намерението да сключи сделка с Нокс. Трябва да го предупредя.

Изабо ме хвана здраво за коленете и раменете и ме спря.

— Той вече знае, Даяна.

Тази информация ме успокои.

— Затова ли отказа да ме вземе със себе си? В опасност ли е?

— Разбира се, че е в опасност — отвърна рязко Изабо. — Но ще направи каквото е по силите му, за да сложи край на това. — Вдигна краката ми обратно на леглото и ме зави плътно.

— Трябваше и аз да съм там — рекох тъжно.

— Само щеше да му пречиш. Ще останеш тук, както ти каза и той.

— Нямам ли право на мнение? — попитах сигурно за стотен път, откакто бях пристигнала в Сет-Тур.

— Не — отвърнаха едновременно и двете жени.

— Май наистина имаш много да учиш за вампирите — добави след това Изабо, но този път долових в гласа й леко съжаление.

Имах много да уча за вампирите. Това го знаех.

Но кой щеше да ме научи? И кога?