Робинята

— Не искам нищо за него. Платен е. И са навъртени само около седем хиляди

километра. Можеш да го продадеш, ако искаш.

Вон сви рамене.

— Не, благодаря.

В мозъка му загоря пилотното пламъче, което искаше да подпали жадната пещ. Ужасно

му се искаше нещо. Не бяха се разбирали да не се виждат и с други хора, но той искаше да е

верен. Но пък фантазиите можеха да го отведат само до определено място.

— Наистина ще ми е приятно, ако го вземеш.

— Не, не го искам. Просто го продай!

— Аха.

Тя замълча намръщено, разтърка ръце и погледна Вон, после колата.

— Бих искала да ти дам нещо — каза тя меко, а лицето й се успокои.

Очите на Вон се спряха върху тънката й талия. Смея ли да поискам? Срещна строгия й

поглед. Не, тя нямаше това предвид.

— Даваш ми много, Мадлин. Не се нуждая от нищо.

Изражението й го озадачи. Не бе наясно дали бе ядосана, или щастлива. Стори му се, че

би трябвало да каже още нещо, но не знаеше какво.

— Вон, разказах ли ти за нощта, когато го хванах?

Вон не искаше да слуша за това, но тя копнееше да му разкаже. Раната в душата й още

гноеше. Мадлин бе самотна жена. Беше му признала, че трудно се доверява. Животът й бе

пълен с пари, но лишен от честност и откровеност.

— Не, Мадлин.

Тя оправи бежовата си ленена пола.

— В моята собствена къща. Правеше го в собствения ми дом. Не знам дали беше

проститутка, но приличаше на такава. Слава богу, мразя оръжията, защото, ако имах

пистолет, той вече щеше да е мъртъв. А и проститутката.

Зениците й се свиха като малки черни дупчици в долината на смъртта. По гърба на Вон

полазиха тръпки. Мадлин се насили да се усмихне.

— Изгорих чаршафите и изхвърлих матрака, но стомахът още ме боли. Нещо като

развалено ядене, което не мога да повърна — обясни тя, като избърса сълзите от бузите си и

се прокашля. — Дори се зачудих дали да не… как го наричат? Дали да не сключа договор с

наемен убиец.

Вон се ококори.

— Но никога не бих направила подобно нещо. И не знам как да се освободя от гнева.

Вон изпита странно чувство. Все едно се намираше в центъра на ураган. Тежкият му

зеленикав въздух бе успокояващ, но и заплашителен.

— Просто го насочи — каза той с разтуптяно сърце.

— Към какво?

Вон се ухили широко. Щеше да си получи желаното. Вълнуваше се от предстоящото, но

и се страхуваше, че предложението щеше да я отврати.

— Играла ли си някога?

— Да, в училище. Защо? — учуди се тя.

— Не можеш да му направиш нищо, затова трябва да намериш заместник.

— Какъв заместник? — попита сковано.

Сърцето на Вон заби лудо.

— Някого, когото да накажеш. Да излееш гнева си върху някого.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Защо не?

Тя завъртя глава леко, но погледът й остана прикован в него.

— Какво имаш наум?

Имаше безброй начини и Вон знаеше всичките. Беше използвал пръчка, бухалка, дори

камшик. Наведени над бюро или маса, облегнати на плот, обгърнали краката си с ръце.