Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Ти си знаел — прошепна тя. — През цялото време си знаел.
Той продължи да се взира в армията, след което бавно се обърна към нея. В очите му се четеше вина и съжаление, но зад тях имаше и нещо по-голямо, по-брутално. Тара изведнъж се почувства все едно никога не го е познавала.
— Съжалявам, Тара — каза той с безизразна интонация, — но ставаше въпрос за моята концесия. Щяха да ми я върнат, разбираш ли. Да ми разрешат отново да копая.
Тя продължаваше да се взира в него прекалено смаяна, за да помръдне. Почти не си даваше сметка за присъствието на другите, освен може би на Халифа — стори й се, че се е приближил с половин крачка, но дори той й се струваше твърде далече. Имаше усещането, че се намира в някакъв тунел, на края на който стои Даниел, а всички останали са отвън. Отвори уста, за да каже нещо, но не излязоха никакви думи, само някаква бездиханна кашлица. Той я гледа още малко, след което отново се обърна към бъркотията от изсъхнали човешки части долу.
— Кога? — успя да прошепне Тара.
— Кога се забърках ли? — Той сви рамене. — Преди около година. — Дойдоха при мен, казаха ми за армията — че искали да примамят с нея Саиф ал-Таар да се върне в Египет. Казаха, че ако им помогна, ще мога отново да копая в долината. Не бях копал вече шест месеца. Бях готов да направя всичко. Всичко.
По лицето му премина моментен спазъм, сякаш една част от него се отвращаваше от онова, което говореше. Но изчезна почти мигновено и студенината се върна. Даниел се наведе и вдигна един кинжал, същия, с който Халифа се беше бил преди малко, и почна да го върти в ръцете си.
— Моя беше идеята за войник, оцелял от бедствието. Спомних си драсканицата на Димакос в КУ9 и създадох история около него. Знаех горе на хълмовете една съществуваща гробница, която подхождаше почти идеално. Свърших сам цялата работа. По малко всеки ден и покрих стените. — Той се усмихна. — Бях щастлив, по някакъв особен начин. Да съм сам там долу. Да рисувам по стените, да създавам текста, да градя историята. Истински щастлив. И крайният резултат… Дори аз се изненадах. Помня как в деня, когато свърших, просто седях, гледах и си мислех, че това е шедьовър. Шибан шедьовър. Макар сега да разбирам, че е бил малко по-добър, отколкото е трябвало. А трябваше да забележа, че и шабтите не са от когато трябва. Тъпо от моя страна. Безотговорно. — Той погледна Халифа, който отвърна на погледа му с безизразно лице.
— Имаше един кинжал — каза детективът.
— А, значи сте го видели? — Даниел се ухили. — Не можах да устоя. Кожената ивица се беше разхлабила и аз я размотах и надрасках на метала с гръцки букви Димакос, син на Менендес. Всъщност реших да се позабавлявам. Малко допълнителна автентичност.
Халифа дръпна от цигарата си и поклати съжалително глава. Настъпи продължително мълчание.
— Само това се очакваше от мен — каза накрая Даниел. — Да създам гробницата. Но след това изчезна парче от текста и ти се появи на сцената, и те разбраха, че се познаваме.
Накараха ме да се свържа с теб и да те държа под око. Не ми беше приятно, но какво можех да направя? Ставаше въпрос за концесията ми. И, честно казано, исках да разбера какво се е объркало толкова, колкото и те. В крайна сметка гробницата беше мое творение. Бях… изцяло замесен във всичко. Затова оставих бележката в апартамента на баща ти, понеже знаех, че ще познаеш почерка ми.
По страните на Тара се стичаха сълзи. Чувстваше се все едно някой е разкъсал дрехите й, смъкнал е и кожата й, и я е оставил гола и всички виждат какво има в нея. Обгърна раменете си с ръце.
— Ако просто им беше дала парчето в Сакара, всичко щеше да е наред — каза той. — Опитах се да ти кажа. Но ти не искаше да слушаш. А след това… — Той вдигна безпомощно ръце.
Сълзите на Тара се стичаха по-бързо. Лицето й изглеждаше счупено и разкривено, сякаш някой го беше натрошил на парчета и ги беше събрал неправилно.
— Значи си знаел за. Самали? — Гласът й беше дрезгав.
Даниел кимна.
— Веднага щом разбрах за кое парче става дума, звъннах на Скуайърс. От зоологическата градина, когато ти казах, че се обаждам в хотела си. Той ми каза какво да направя.
— И отиването в Луксор. Разходката до хълмовете. Знаел си, че Дравич ще е там? Че ще ни залови?
— Какво да направя? Трябваше да им го върна. Това беше единственият начин.
Изведнъж гласът на баща й отекна от миналото в съзнанието й: „Имам чувството, че би си отрязал дясната ръка, ако това ще допринесе за повече знания по темата. Или нечия друга ръка, в този ред на мисли. Той е фанатик.“