Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— И, както казват, всичко е добре, когато свършва, добре — каза Скуайърс. — Всъщност любопитното е, че сагата с липсващото парче вероятно ни е помогнала. Саиф ал-Таар толкова отчаяно желаеше да си го върне, че дори не му хрумна, че гробницата може да е фалшификат. Значи сме ви искрено задължени по много линии.
Той се усмихна топло и схруска остатъка от бонбона си.
— Аз отивам на хеликоптера — каза и отново погледна Даниел. — Ще оставя последните сбогувания на вас. Не бих желал да ви се пречкам излишно. Госпожице Мъдрей, инспектор Халифа, за мен беше удоволствие. Наистина.
Той кимна на двамата, вдигна ръка за сбогом и пое през пясъка с развяна коса.
— И сега какво? — попита Тара.
— Сега каза Халифа — мисля, че доктор Ласаж ще ни убие.
43
Западната пустиня
Даниел свали автомата, от рамото си и го насочи към тях.
— Няма как да ни оставят да си отидем — каза Халифа. — Не и след всичко, което ни казаха. Знаем прекалено много. Не могат да рискуват да се разчуе.
— Даниел? — Гласът на Тара беше объркан и смутен.
— Инспекторът ти каза, знаете прекалено много. — Гласът му беше корав, очите му — празни. — Не мога да позволя никой да ми попречи. Не и след като стигнах чак дотук.
Той им посочи с дулото да отидат до ръба на кратера.
— Може би трябваше да откажа в началото, когато ми предложиха. Да не се забърквам. Но пък не беше задължително всичко да свърши така, нали? Ако парчето не беше изчезнало, всичко щеше да си е наред. Кой знае, Тара, може би щяхме да се срещнем при други обстоятелства.
Стигнаха до изкопа. Той им махна да се обърнат и да застанат с гръб към него. Пред погледите им се изпречи море от изпочупени тела, издигащо се, спадащо, вълнуващо се, пенещо се, сякаш раздвижено от тайнствено течение. Тара чу, че до нея Халифа шепне молитва. Ръката й неволно посегна и хвана неговата.
— Не очаквам да ме разберете — каза Даниел. — Аз сам не се разбирам. Знам само, че беше непоносимо, когато ми забраниха да копая. Да гледам отстрани как други получават концесии в долината. Моята долина. Други, които не притежаваха и частица от моите знания. Не изпитваха и частица от моята страст. Глупаци. Невежи. И през цялото време да треперя, че ще открият нещо. Нова гробница. Ще ме изпреварят. Беше… ужасно.
Вятърът дърпаше жестоко косата на Тара, но тя почти не го забелязваше.
„Ще ме застреля — помисли си. — Ще умра.“
— Мечтая си за това — каза Даниел с лека усмивка. — Да открия нова гробница, Дравич беше прав. Това е пристрастяване. Представи си — да влезеш през коридора в камера, запечатана пет века преди раждането на Христос. Представи си наситеността на нещо подобно. Нищо друго не може да се сравни с него.
Отдясно се чу рев и перките на хеликоптера се завъртяха. Другите хеликоптери също почнаха да палят двигателите. Войниците се застинаха откъм лагера и започнаха да се качват.
— Смешно е. — Даниел извиси глас, за да го чуят от рева на моторите и воя на вятъра. — Когато бяхме в гробницата, аз и ти, Тара, когато гледах рисунките по стените и превеждах текста, въпреки че знаех, че е фалшификация и че съм го направил аз, една част от мен усещаше, че това е истинско. Все едно бях открил нещо наистина уникално. Нещо прекрасно. Прекрасни неща.
Той се разсмя.
— Нали знаеш, че това го е казал Картър. Когато влязъл за пръв път в гробницата на Тутанкамон. Карнарвън го попитал: „Какво виждаш?“ и Картър отвърнал: „Прекрасни неща“. Ето затова исках да продължа да копая. Защото има още много прекрасни неща, които чакат да бъдат открити.
Чу се изщракване — Даниел свали предпазителя на автомата. Ръката на Халифа стисна по-здраво ръката на Тара.
— Опитайте се да не се страхувате, госпожице Мъдрей — каза той. — Бог е с нас. Той ще ни защити.
— Наистина ли вярвате в това?
— Трябва да вярвам. Иначе какво ми остава? Само отчаяние.
Той се обърна към нея и се усмихна.
— Имайте вяра в него, госпожице Мъдрей. Вярата е всичко. Но не и отчаяние.
Хеликоптерите започнаха да се издигат. Вятърът ги люшкаше из въздуха. Тара и Халифа стояха и се гледаха. Тя не изпитваше никакъв страх, само нещо като изтощено примирение. Щеше да умре. И толкова. Нямаше смисъл нито да спори, нито да се съпротивлява.