Бавачката на ангели [bg]

– Ти си жива? – обърна се той към Ева.

Ана се ужаси от очевидното му безразличие – беше му все едно дали съпругата му е жива, или мъртва.

– Защо правиш това?

Ева тръгна разплакана към него.

– Не мърдай.

Мортен вдигна револвера и го насочи към нея. Ева спря на място.

– Пусни ни – каза Ана, опитвайки да привлече вниманието му. – Обещаваме да не кажем на никого.

– И очакваш да ти повярвам? Както и да е, това няма значение. Нямам намерение да... – той прекъсна мисълта си и погледна сандъците, откъдето стърчаха костите. – Какво е това?

– Семейството на Ева – каза Ана.

Мортен не можеше да откъсне поглед от скелетите.

– Тук ли са били през цялото време?

– Да, така изглежда.

В Ана се пробуди надежда, че откритието може да разтърси Мортен достатъчно, че тя да успее да проведе разумен разговор с него. Наведе се, протягайки ръка надолу. Той се сепна и насочи револвера към нея.

– Искам само да ти покажа нещо.

Ана взе снимките и ги подаде на Мортен, който ги взе със скептично изражение.

– Какво е това? – каза той и за пръв път гласът му прозвуча почти нормално.

Ана усети как сърцето ѝ бие в гърдите. Някъде там се криеше разумният, стабилен Мортен. Той приближи снимките до лицето си и ги разгледа.

– Баща ми трябва да ги е подложил на това – каза Ева.

По лицето ѝ висяха кичури коса и цялата ѝ стойка издаваше, че се е предала.

– Рюне? – попита Мортен, но в следващия момент потръпна, тъй като отвън се чу шум.

Бързо отиде да затвори вратата.

– Кой е тук? – попита Ана.

– Искат да развалят всичко – каза Мортен. Разумът в погледа му бе изчезнал и Ана осъзна, че всяка надежда е изгубена. – Но няма да влязат тук. Ключът е у мен. Намерих го над рамката на вратата, тук в мазето, ръждясал и забравен. Пробвах всяка ключалка в къщата, но не пасна никъде. Преди около седмица открих входа на бомбоубежището по случайност. Конструиран е гениално, почти невъзможно е да го види човек.

– Защо не ми каза? – попита Ева.

– Още тогава бях започнал да разбирам каква е истината. Че ти си виновна за смъртта на Винсент, но не искаш да го признаеш. Че опитваш да припишеш вината на мен. В отворения сандък открих това тук – той размаха револвера. – Знаех, че ще ми потрябва.

– Ще влязат тук. Знаеш го – каза Ана. – Можеш спокойно да отвориш вратата.

– Вече не мога да отворя. От вътрешната страна е имало дръжка, но някой я е махнал. Вратата се заключва сама, а те нямат ключ, така че дори да успеят по някакъв начин да открият тайния вход, пак няма да могат да влязат. Вратата е дело на параноичен човек и може да устои на почти всичко – каза Мортен и се усмихна. – Докато докарат оборудване, за да я разбият, вече ще е твърде късно.