Среднощен сокол [bg]

Конавар пристъпи към нея и я хвана за рамото.

— Не бива. Ще умреш там, Ворна!

— И преди съм влизала в тази гора — сопна се тя.

— Да, но никога без покана. Казвала си ми, че дори за тебе влизането в тази гора без зов от сидите означава смърт.

— Прав си. Има заклинания, които първо трябва да бъдат лишени от сила. Въпреки това съм длъжна да рискувам.

— Ще дойда с тебе — каза Бейн. — Открай време искам да видя тази гора.

— Стига глупости, момче! — ядоса се Конавар. — Това е средище на магия и смъртните не са добре дошли тук. Ти си млад и силен. А след няколко часа може да залиташ тук побелял и съсухрен.

— Мислиш, че бих оставил приятелка сама срещу опасностите? — студено попита Бейн.

— Никой от вас не бива да влиза — настоя Конавар. — Моригу е казала, че ще дойде. Няма я. Не е наша вината за това!

— Трябва да отида — каза Ворна. — Знам. Никога не съм имала толкова ясно прозрение. Усетът ми подсказва, че трябва да вляза в гората. И то по своя воля!

— Но аз не мога, Ворна — нерадостно промълви Конавар. — Аз пък се страхувам за пръв път от много години. На юг са враговете, които ще унищожат всичко ценно за нас. През целия си живот се подготвях за този сблъсък. Можеш ли да ме разбереш? Отказах се от любов и семейство, от удоволствията на плътта. Две десетилетия се трудя неуморно, за да имаме поне шанс в борбата да съхраним своя живот и обичаи. Ако рискувам днес, всичко може да бъде загубено!

— Тогава чакай тук, скъпи Конавар — отвърна Ворна. — Двамата с Бейн ще отидем да видим какво се е объркало.

Обърна се към Бейн, хвана го за ръката и го поведе към дърветата. Бейн извади единия си меч, но Ворна натисна китката му надолу.

— Прибери оръжието. Не можеш да пребориш с желязо нищо в тези дебри.

Той пъхна меча в ножницата. Щом доближиха, от влажната земя между корените се надигна мъгла и образува плътна стена пред тях. Ворна спря и прошепна на Бейн:

— Не пускай ръката ми!

Навлязоха в мъглата. Оказа се по-студена от лед, завихряше се над раменете им, лепнеше по лицата. Стъпваха бавно, слепешком. Бейн протегна ръка пред себе си, размърда я наляво-надясно. Не виждаше пръстите си. Не виждаше и Ворна, макар че усещаше топлината на ръката ѝ. Стъпка по стъпка навлизаха в гората. Изпънатата ръка на Бейн докосна дънер и двамата заобиколиха дървото.

Времето минаваше, а те не знаеха накъде вървят. Ворна се препъна и Бейн я задържа да не падне.

Тя се отпусна и се свлече на земята. Бейн клекна до нея.

— Това не е всичко — прошепна Ворна. — Почакай и ще видиш.

— Ще се радвам да видя поне нещо — въздъхна той.

Сгушиха се един в друг под дебелото наметало на Ворна. Тя изрече Слово на силата, за да запали огън. Щом пламъците изскочиха от пръстите ѝ, мъглата ги обгърна и те угаснаха.

— Виждам нещо… — каза Бейн. — Вдясно.