Среднощен сокол [bg]

Уик опразни още една чаша уисге. Беше започнал с надеждата да се напие, но този път спиртът почти не му замайваше главата. Шейсетимата оцелели от битката на хълма не се върнаха в гората, а се настаниха в кръглите къщи на стопанството при работниците на Бейн. На Уик бе предложена стая в най-голямата постройка и той прие. На следващия ден Бейн и Гриф изнесоха сандък със злато и платиха на всеки обещаното. Уик получи повече от сто жълтици, защото според уговорката взе и дяловете на загиналите. Не беше виждал толкова злато за трийсет и една години живот. Раздаде го поравно на живите горяни. Сам се изуми от постъпката си и ден по-късно още не проумяваше защо го беше направил. Тъгата се бе вкопчила в него след битката и още не го пускаше, дори уисгето не успяваше да я притъпи.

Бейн дойде и се качи при него на сеновала. Носеше още една стомна уисге. Слънцето се скриваше зад възвишенията и ширналата се пред тях земя сияеше в гаснещата светлина.

Бейн напълни чашата на Уик и наля и на себе си.

— Ако бяхме останали в Трите потока, може би щеше да има пиршество в наша чест.

— Пука ми за пиршествата им — промърмори Уик.

Бейн се разсмя.

— Не съм те виждал толкова вкиснат. Такъв ли си след всяко геройство?

— Откъде да знам, като ми е за пръв път?

— Уик, какво те гложди?

— И аз се питам. — Уик го погледна. — Накрая се видя дъното на онова сандъче. Съвсем ли обедня?

— Останаха ми пари колкото и на тебе — ухили се Бейн.

— Ама че глупаци сме и двамата. — Последните лъчи на слънцето озариха далечните хълмове в златисто. — О, хубаво влиза… — въздъхна Уик. — Знаеш ли, повечето от убитите дойдоха наскоро. Не че бяха бегълци от правосъдието, просто бедняци, останали без храна през зимата. Някои бяха панони, други — норвии. Имаше дори един момък от сените. Но всички сложиха броните, които им раздаде, и се биха като… като…

— Герои — подсказа Бейн.

— Ами да, като герои. — Уик се изхрачи отвисоко. — И за какво? За да спасяват хора, които няма да им дадат и коричка хляб, ако ги видят да умират от глад? Видях как умря Бойл. Почти му отсякоха едната ръка, а той продължи да се бие. Е, Бойл си беше глупав. Страх го беше от тъмното. Миналата година колибата му изгоряла, понеже му се подпалили гащите. — Уик прихна. — Изтърчал навън с горящ крачол. — Усмивката му посърна. — В името на Таранис, какво го прихвана да се сражава така?

— А ти защо се върна? — попита Бейн.

— Изобщо нямам представа — вдигна рамене Уик. — Видя ли как Грейл бранеше майката на краля? То се знае, че видя, нали ти уби оня втория, дето щеше да я посече. — Поклати глава. — Бейн, май не трябваше да те слушам. Да си бях останал в гората. Там поне знаех кой съм.

— И кой беше там?

Уик се замисли.

— Никакъв не бях, но поне не знаех. Сега знам.