Искрено ваш Шурик [bg]

Шурик отиде в банята и застана под душа.

Оттам го извади зазвънелият телефон. Обаждаше се Светлана:

— Шурик! Спешно се нуждая да дойдеш при мен.

Шурик стоеше в коридора, загърнат в хавлиена кърпа, и не изпитваше ни най-малко желание да ходи у Светлана. Трябваше да занесе онзи кашон.

— Светочка, не мога. Днес съм зает.

— Нима не разбираш, Шурик, щом те моля за нещо, значи наистина е важно — твърдо каза Светлана.

Шурик понечи да попита какво се е случило, защо е толкова спешно, но изведнъж почувства, че това изобщо не го интересува.

— Когато се освободя, ще ти се обадя. Бива ли?

Подът под краката на Светлана изчезна: такова нещо не беше се случвало досега.

— Може би не си ме разбрал, Шурик? Това е много важно. Ако не дойдеш, ще съжаляваш — вече съвсем тихо, със смирена закана произнесе Светлана.

— Сигурно ти не си ме разбрала, Светочка? Зает съм и ще ти се обадя веднага щом се освободя — и Шурик затвори телефона.

Колко е отговорно това — да бъдеш смисъл и център на чужд живот. Беше смятал, че тя зависи от него. А днес разбра, че самият той зависи от нея. В еднаква степен.

Светлана отвори чантичката си, извади от нея ножа и го запокити на масата. После отвори тефтерчето си и написа нещо кратко. Извади от нощното шкафче шишенце с хапчета и отброи шейсет. После отдели от тях двайсет и ги остави настрана. Имаше съображения за това: през седемдесет и девета беше взела шейсет и нищо не излезе, защото дозата се оказа прекалено голяма: започна интоксикация, тя повърна всичко. Четирийсет беше по-правилната бройка. Впрочем четирийсет беше взела през осемдесет и първа… Но тогава бързо я намериха…

Тя грижливо върна хапчетата в шишенцето. Не. Друго.

С решително движение помете от тежката дъбова маса, поставена до прозореца, купчината готови и полуготови погребални цветя, звънна ненужният метал. Тя премести масата в средата на стаята, сложи на нея стол и се покачи. Там, на тавана, беше закрепена кука за полилей. Но на нея не висеше полилей, а малка лампа с вълнист стъклен абажур. Тя подръпна куката. Беше прашна, но беше забита в тавана много стабилно.

„На никого не съм потрябвала. Но и на мен никой не ми е потрябвал — усмихна се тя и женската й гордост, измъчена от компромиси, разпери копринени криле. — Жалко само, че няма да видя физиономията ти, когато дойдеш тук, след като си свършиш работите…“

Доктор Жучилин, съпоставяйки червено-сините кръгчета в Светланиното дневниче с датите на записките, черните кръстове с молив и своите предписания, размишляваше за могъщата биохимия, която, щом се препънела на някое стъпало, изхвърляла в мозъка на горкото момиче тайнствени вещества, каращи я да търси смъртта.

„Толкова години я водих и не я удържах“ — тъгуваше Жучилин.