Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Въпрос на баланс, любима. Толкова си добра в това, че не мога да си представя да отнеме много време, преди да подредиш всичко в перспективите си.
— И ще имаме цялата нощ, нали?
Той се усмихна още по-широко.
— Мислиш ли, че щях да понеса да те оставя да се облечеш сега, ако случаят не беше такъв?
Това трябваше да е достатъчно, за да преживея дневните часове. Трябваше да балансирам това преливащо, съкрушително чувство, така че да бъда добра… беше ми трудно дори да си помисля думата. Въпреки че Ренесме беше доста реална и съществуваща част от живота ми, все още ми бе трудно да се възприема като майка. Предполагам, че всеки би се почувствал така без деветте месеца, през които да свикнеш с идеята. И с дете, което се променяше всеки час.
Мисълта за препускащият живот на Ренесме веднага ме накара отново да се стресирам. Дори не спрях пред гравираните двойни врати, за да си поема дъх, преди да открия какво бе направила Алис. Просто връхлетях вътре, с намерението да облека първото нещо, което ми попадне. Трябваше да зная, че нямаше да е толкова лесно.
— Кои са моите? — просъсках аз.
Както ми бе обещано, стаята бе по-голяма от спалнята ни. Възможно бе да е по-голямо от цялата къща взета заедно, но трябваше да я премеря, за да бъда сигурна. За момент през главата ми премина образът на Алис, която се опитва да убеди Есме да игнорира класическите пропорции и да позволи тази чудовищност. Зачудих се как Алис е спечелила този спор.
Всичко бе обвито в чанти за бельо, луксозни и бели, ред след ред след ред.
— Доколкото ми е известно, всичко, освен това тук — той докосна един рафт, който се простираше през полустената към лявата страна на вратата — е твое.
— Всичко това?
Той сви рамене.
— Алис — казахме едновременно. Той каза името й като обяснение; аз го произнесох като ругатня.
— Добре — промърморих аз и дръпнах ципа на най-близката чанта.
Изръмжах изпод дъха си, когато видях дългата до пода копринена нощница вътре — бебешко розова. Откриването на нещо нормално за носене щеше да ми отнеме цял ден!
— Дай да помогна — предложи Едуард.
Той подуши внимателно въздуха и последва някакъв мирис в задната част на продълговатата стая. Там имаше вграден шкаф. Той подуши отново, след което отвори едно чекмедже. С триумфална усмивка, той ми подаде чифт артистично избелени джинси.
Скокнах към него.
— Как го направи?
— Дънковият плат има свой собствен мирис, както всичко останало. А сега… памук?
Той последва носът си към един полурафт, издърпвайки една бяла блуза с дълги ръкави. Хвърли я към мен.
— Благодаря — казах пламенно аз. Вдишах всяка материя, запомняйки всеки мирис за бъдещи търсения из този хаос. Запомних коприната и сатена — тях щях да ги избягвам.
Отне му само секунда да открие собствените си дрехи (ако не го бях виждала гол, щях да се закълна, че няма нищо по-красиво от Едуард, облечен в панталони и бледо бежов пуловер) след което взе ръката ми. Изстреляхме се през скритата градина, прескочихме с лекота каменната стена и се понесохме в ожесточен спринт през гората. Издърпах ръката си, за да можем да се състезаваме. Този път той ме победи.
Ренесме бе будна — седеше на пода с надвесилите се над нея Роуз и Емет, докато си играеше с малка купчинка изкривени сребърни прибори. Държеше обезобразена лъжица в дясната си ръка. Веднага щом ме видя през прозореца, тя метна лъжицата на пода — където остави вдлъбнатина в дървото — и посочи властно в моята посока. Публиката й се разсмя — Алис, Джаспър, Есме и Карлайл бяха седнали на канапето и я наблюдаваха така, сякаш бе най-увлекателният филм.
Бях минала през вратата още преди смехът им да започне, прекосявайки стаята и вдигайки я от пода в същата секунда. Усмихнахме се широко една на друга.
Беше различна, но не чак толкова. Отново малко по-издължена, като пропорциите й бяха по-скоро детски, отколкото бебешки. Косата й бе пораснала с четвърт сантиметър, като къдриците й подскачаха като пружинки при всяко нейно движение. По време на пътуването бях позволила на въображението ми да издивее, и си бях представяла по-ужасни неща от това. Благодарение на преувеличените ми страхове, тези малки промени бяха почти цяло облекчение. Дори и без мерките на Карлайл, бях сигурна, че промените са по-бавни от вчера.