Зазоряване

— Носенето на ръце е част от задълженията ми — припомни ми той. — Но съм любопитен. Кажи ми за какво си мислиш в момента.

Той отвори вратата, която се плъзна с едва доловимо скърцане, и пристъпи в малката всекидневна.

— За всичко — отвърнах му. — И то едновременно. За хубави и лоши неща и за всичко, което е ново. Как продължавам да прехвърлям суперлативи из главата си. Сега си мисля, че Есме е творец. Толкова е съвършено.

Стаята беше като извадена от приказка. Подът представляваше някаква странна кувертюра от гладки, плоски камъчета. По ниския таван имаше дълги лампи, в които някой като Джейкъб със сигурност би си ударил главата. Стените бяха от тъмно дърво на някои места, а на други бяха покрити с каменна мозайка. Малката камина в ъгъла оставяше впечатлението за бавно мъждукащ огън. Вътре гореше плавей — бавните пламъци бяха сини и зелени заради солта.

Беше снабдена с електрически части, но нито една не беше съвместима с друга, бяха в хармония точно така. Един стол изглеждаше като от средновековието, докато дългият турски диван до камината носеше по-съвременна нотка, а изтърканата лавица за книги срещу прозореца ми напомни за италианските филми. По някакъв начин, всяка една част си пасваше с другата като в някакъв неизмеримо голям пъзел. На стените имаше няколко картини, които разпознах — бяха някои от любимите ми от голямата къща. Без съмнение бяха безценни оригинали, но изглеждаха точно на мястото си тук, като всичко останало.

Беше място, на което всеки би повярвал в съществуването на магията. Място, където просто очакваше да влети Снежанка с ябълка в ръка или някой еднорог да спре, за да погризе розовите ни храсти.

Едуард винаги бе смятал, че е герой от страшните истории. Естествено, аз си знаех, че той адски много греши. Беше очевидно, че мястото му е тук. В тази вълшебна приказка. И сега бях вътре заедно с него.

Тъкмо щях да се възползвам от факта, че все още ме държеше на ръце и от това, че неговото весело, красиво лице бе само на няколко сантиметра от моето, когато той каза:

— Имаме късмет, че Есме се сети да пристрои още една стая. Появата на Неси не беше…

Замръзнах, а мислите ми се пренесоха на едно по-неприятно ниво.

— Не и ти — оплаках се аз.

— Извинявай, любима. Чувам го в мислите им през цялото време, знаеш. Това ми се отразява.

Въздъхнах. Моето дете — морското чудовище. Може би не можехме да й помогнем. Но аз нямаше да се откажа.

— Сигурна съм, че нямаш търпение да видиш дрешника. Или поне така ще кажа на Алис, за да се зарадва.

— Трябва ли да съм уплашена?

— Направо ужасена.

Той ме пренесе през тесен каменен коридор с леки извивки по тавана, сякаш това бе нашият миниатюрен дворец.

— Това ще е стаята на Ренесме — каза той, кимайки към празна с тая с под от светло дърво. Нямаха време да я довършат, май имаше нещо общо с разярени върколаци…

Засмях се тихо, учудена от това колко бързо се наредиха нещата, макар че преди седмица изглеждаха така кошмарни. Да му се не види и Джейкъб, че направи нещата съвършени по този начин!