Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Тук е, господин Смит — заяви Еъртън, като издърпа леката лодка, която беше скрита под свода на пещерата.
Двамата преселници се качиха в лодката. Лекото вълнение ги повлече по-навътре под схлупения свод на пещерата. Еъртън чукна кремъка и запали фенера. После хвана двете гребла — фенерът беше поставен на носа на лодката, така че да им осветява пътя напред, — Сайръс Смит застана на кормилото и навлязоха в мрачната пещера.
„Наутилус“ го нямаше вече там, за да разсее със светлината си дълбокия мрак.
Но светлината на фенера, макар и недостатъчна, позволи на инженера да продължи напред, край дясната страна на пещерата. Гробна тишина цареше под мрачния свод, поне в самото му начало, тъй като Сайръс Смит скоро долови ясния тътнеж, който се носеше от планинските недра.
— Това е вулканът — каза той.
Скоро ведно с тътнежа се понесе остра миризма от химически съединения и серните изпарения задавиха инженера и неговия спътник.
— Ето от какво се опасяваше капитан Немо! — прошепна инженерът и леко пребледня. — Но трябва да продължим докрай.
— Да продължим! — каза Еъртън, заби греблата и подкара лодката навътре.
Двадесет и пет минути след като навлезе навътре в пещерата, лодката стигна стената в дъното и спря.
Тогава Сайръс Смит се качи на пейката и освети с фенера стената, която делеше пещерата от главния комин на вулкана. Колко ли дебела беше тая стена? Сто стъпки ли, или десет? — Не можеше да се каже. Но подземното бучене беше много ясно и тя не можеше да бъде много дебела.
След като разгледа стената във водоравна посока, инженерът закачи фенера на едно гребло и го издигна по-високо по базалтовата стена.
Там през едва видими цепнатини между пропуканите призми проникваше остър дим, който тровеше въздуха в пещерата. Пукнатини браздяха стената, а някои от тях бяха по-големи и се спускаха само на две-три стъпки над водите в пещерата.
Сайръс Смит най-напред се замисли. После прошепна:
— Да! Капитанът имаше право! Ето опасността, и то каква опасност!
Еъртън не продума нито дума, но Сайръс Смит му даде знак, той хвана греблата и след половин час двамата с инженера излязоха от пещерата Дакар.
Глава XIX
На следния ден сутринта, на 8 януари, след като прекараха един ден и една нощ в кошарата и подредиха всичко, Сайръс Смит и Еъртън се прибраха в Гранитния дом.
Инженерът събра веднага другарите си и им съобщи, че остров Линкълн се намира пред страшна опасност, която никаква човешка сила не може да предотврати.
— Приятели — каза той и гласът му издаваше дълбоко вълнение, — остров Линкълн не е от островите, които ще съществуват, докато съществува самото земно кълбо. Той е обречен на по-близко или далечно разрушение; причината за това е в самия него и нищо не е в състояние да го спаси!
Преселниците се спогледаха, после устремиха поглед в инженера. Не можеха да го разберат.
— Изяснете се, Сайръс — каза Джедеон Спилет.
— Ще се изясня — отвърна Сайръс Смит — или по-скоро ще ви предам обясненията, които ми даде капитан Немо през краткия ни разговор насаме.
— Капитан Немо ли! — извикаха преселниците.
— Да, и това е последната услуга, която той искаше да ни направи, преди да умре!
— Последната услуга ли! — възрази Пенкроф. — Последната услуга! Ще видите, че макар и мъртъв, той ще ни направи още много услуги!
— Но какво ви каза капитан Немо? — запита дописникът.
— Ето какво, приятели — отвърна инженерът. — Остров Линкълн не е като другите острови в Тихия океан и капитан Немо ме осведоми, че той има особено устройство и че рано или късно подводната му част ще се разруши.
— Ще се разруши ли? Остров Линкълн! Хайде де! — извика Пенкроф и макар че изпитваше голямо уважение към Сайръс Смит, не можа да се сдържи и повдигна рамене.
— Изслушайте ме, Пенкроф — продължи инженерът. — Ето какво беше установил капитан Немо и което установих и аз самият, като разглеждах вчера пещерата Дакар. Тази пещера продължава под острова до вулкана и само една тънка стена в пукнатини и цепнатини, през които вече проникват серните газове, образувани във вътрешността на вулкана.
— Е? — попита Пенкроф, набърчил страшно чело.
— Е — отвърна инженерът, — аз видях, че пукнатините се разширяват под влияние на вътрешното налягане, че базалтовата стена се пука малко по малко и че в най-близко или по-далечно бъдеще тя ще отвори път на морските води, които изпълват пещерата.