Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
— Прочетете постингите му, вижте сам какъв е тонът им. Не звучат като написани от наемен убиец, нали?
— Не — съгласи се Тони, мислейки си колко му се иска да поработи над постингите на Юсеф, без неговият брат да наднича над рамото му. — Защитавате много добре позициите си. А променяло ли се е нещо наскоро? Забелязали ли сте някаква промяна у самия Юсеф? Имаше ли нещо необичайно около него напоследък? Нови приятели? Да е променял обичайната си дневна програма? Някое момиче?
Санджар се смръщи в усилието си да се съсредоточи.
— През последните месеци настроението му беше някак променливо — започна той бавно. — Беше изгубил апетит, не спеше добре. Ту изпадаше в еуфория, като че ли беше забил ново гадже, ту го обземаше потиснатост — като че ли го е зарязала. После пак се оперваше. Но не съм го виждал с никаква жена. Често излизахме заедно по клубовете или просто на вечеря с приятели, но не съм забелязал да обръща по-специално внимание на някое от момичетата. Напоследък изобщо не съм го виждал с момиче. Освен това работеше много усилено, опитваше се да сключи някои нови договори. Имаше куп делови срещи и такива неща. Така че всъщност е нямал и време за момичета, нали?
— И не ви е казвал нищо?
Санджар поклати глава.
— Не. Съвсем нищо — той погледна часовника си. — Вижте, трябва да тръгвам. Обещах на баща ни да се върна — той стана и протегна ръка на Тони. — Благодарен съм ви, задето ме изслушахте. Но не ми се вярва някой някога да успее да разбере цялата тази история.
Тони започна да рови из джобовете си и най-сетне измъкна визитна картичка.
— Ето, тук са телефонът и адресът ми. Обадете ми се, ако искате да поговорим отново.
Санджар прибра картичката и за първи път по лицето му се изписа някакво далечно подобие на усмивка.
— Не искам да ви засегна, но не ми се вярва да ми потрябва психоаналитик.
— Аз не съм психоаналитик — не и в този смисъл, който вие придавате на думата. Не очаквам от хората да лежат на кушетка в кабинета ми и да ми разказват за ужасното си детство. Такива неща лесно ме отегчават. Това, което върша, е да намирам практически приложения на психологията. Често самият аз не знам какви са тези приложения, докато не се озова в конкретната ситуация. Обичам да възстановявам разрушеното, Санджар.
По-младият мъж се усмихна и посегна към химикалката и бележника до компютъра. Надраска нещо в бележника и го остави на мястото му.
— Това е мобилният ми телефон. Обадете се, ако искате да поговорим. Няма нужда да ме изпращате.
Тони го проследи с поглед. Беше крайно объркан. Както каза и самият Санджар, това бяха хора с еднакви гени и еднакво възпитание. Ако Юсеф Азиз е приличал дори донякъде на брат си, Тони изобщо не можеше да си обясни как е стигнал дотам, че да взриви трийсет и пет души. Отчаяно му се искаше да изчете всички постинги на Юсеф в онзи блог, но първо трябваше да се върне в болницата, преди оттам да са се обадили на полицията. Карол наистина щеше да побеснее.
Кевин си мислеше, че по негово време Найджъл Фостър никога не би се добрал до позицията на директор на „Двете Х“. Човекът, който някога беше начело на гимназията, имаше физиката на нападател от отбор по ръгби, а гласът му звучеше като тръба. Фостър беше висок, но вече приведен, макар да беше едва четиридесет и няколкогодишен. Спортната риза с отворена яка и джинсите висяха свободно на слабото му тяло. Но изражението му беше оживено, очите блестяха и гледаха бдително. Той беше предложил да се срещнат в дома му, но Кевин беше предпочел да огледа отблизо гимназията и да си състави лични впечатления. Фостър беше възразил, че в такъв случай би трябвало да разкодират алармената система на сградата, което налагаше излишни усложнения, затова стигнаха до компромис. Решиха да разговарят на разнебитената дървена трибуна, издигаща се от едната страна на футболното игрище. Вълна от носталгия се надигна внезапно у Кевин. На това игрище бяха преминали някои от най-хубавите часове в живота му. Още си спомняше някои от мачовете.
— Обичах да играя тук — каза той. — Не са много училищата с истинска трибуна на футболното игрище като тази тук. Човек можеше почти да повярва, че играе в истински мач.