Кървав лабиринт

Той замълча, приливът на словоохотливост секна така внезапно, както беше и дошъл.

— Вярвам ви — каза Тони, почти наслаждавайки се на стъписването и объркването, изписали се по лицето на Санджар.

— Наистина ли?

— Както казах и преди, не мисля, че брат ви е бил терорист. Което пък повдига друг въпрос, чийто отговор много ме интересува. Защо Юсеф би отнесъл на „Виктория Парк“ бомба, с която да вдигне във въздуха трибуната „Вести“?

Тони умишлено не спомена мъртвите. Нито един от тях нямаше да забрави мъртвите в близкото бъдеще, но сега беше по-добре да не ги вади на преден план. Последното, което му трябваше, беше Санджар отново да настръхне и да се затвори в себе си.

Устните на Санджар трепнаха, после се свиха и очертаха права линия. Измина доста време, докато накрая той проговори.

— Не знам. Не намирам никакво обяснение.

— Разбирам, че предположението ми може да прозвучи налудничаво — поде Тони, — но възможно ли е някой да му е платил, за да го направи?

Санджар скочи на крака и пристъпи към Тони със свити в юмруци ръце.

— Какво, по дяволите… Искате да кажете, че брат ми е бил наемен убиец или нещо такова? Да му се не види, и вие сте също толкова побъркан като онези, които твърдят, че е бил някакъв фанатик.

— Санджар, не е необходимо да се държите така, като че ли защитавате честта на семейството. Тук сме само вие и аз. Налага се да задам този въпрос, защото съществуват някои улики, доказващи, че Юсеф е очаквал да остане жив след вчерашния следобед, очаквал е после да напусне страната. Това несъмнено не е умствената нагласа на атентатор самоубиец. Затова ми се налага да потърся друго обяснение. Разбирате ли? Това и правя.