Кървав лабиринт

— Съжалявам — каза той. — Сам виждате, не съм в състояние да проявя гостоприемство. Прибирам се у дома за първи път от една седмица. Мляко няма, но ако искате черен чай или кафе, мога да ви предложа, стига да си ги направите сам. В хладилника може дори да има и минерална вода.

— Какво ви се е случило?

Санджар проговори за първи път, откакто двамата тръгнаха от Вейл Авеню. В таксито мълча, за което Тони му беше благодарен. Не беше очаквал, че физическото натоварване ще го изтощи до такава степен. Но двайсетминутното пътуване с таксито му даде възможност да възстанови донякъде силите си.

— Струва ми се, че го нарекоха „лудия с брадвата“ — каза Тони. — Един от пациентите ни в „Брадфийлд Мур“ получи пристъп. Успя да избяга от стаята си и да докопа пожарникарска брадва.

Санджар го посочи с пръст.

— Вие сте човекът, който спаси онези болногледачи. Показаха ви по новините.

— Така ли?

— Само в местните новини. И не показаха ваша снимка, само онзи лудия, който ви нападнал. Добре сте се справили.

Тони зачопли смутено подлакътника на креслото.

— Не достатъчно добре. Един човек загина.

— Е, така е. Разбирам как се чувствате.

— Досега не ви е останало време да скърбите, нали?

Санджар се загледа в камината и въздъхна.

— Родителите ми са наистина съсипани — въздъхна той. — Не могат да го възприемат. Собственият им син — и не само че е загинал, а е повлякъл и толкова много хора със себе си. Как е възможно? Искам да кажа, аз съм негов брат. Носим едни и същи гени. Били сме възпитани по един и същи начин. А и аз не мога да разбера нищо, на тях пък им е напълно невъзможно. Животът им рухна, загубиха един от синовете си — той преглътна с усилие.

— Съжалявам.

Санджар го изгледа подозрително.

— За какво съжалявате? Брат ми е бил убиец, нали? Ние заслужаваме цялата тази гадост, която ни дойде до главите. Заслужаваме да нощуваме в килии и домът ни да бъде претърсван из основи.

Болката и гневът му бяха очевидни. Тони, който бе изградил кариерата си върху своята способност да съпреживява и да се поставя в положението на другия, би дал почти всичко, за да не се озовава никога в положението на Санджар.

— Не, не заслужавате такова нещо. И аз съжалявам, че вие изпитвате болка и родителите ви страдат — каза той.

Санджар извърна очи настрани.

— Благодаря. Е, добре, ето ме тук. Какво искахте да разберете за брат ми?

— А вие какво бихте искали да ми кажете?

— Искам да обясня какъв беше той всъщност. Никой не иска да узнае какъв е бил всъщност брат ми Юсеф. И първото, което трябва да разберете, е, че аз го обичах. Разберете, аз не бих могъл да обичам терорист. Мразя тези хора, както ги мразеше и Юсеф. Той не беше фундаменталист. Не би могло да се каже дори, че е бил мюсюлманин. Виж, баща ми е наистина дълбоко религиозен. И ужасно се дразни от мен и Юсеф, защото ние не сме толкова вярващи. И двамата винаги сме си намирали извинения да не ходим в джамията. Когато бяхме малки, едва дочакахме да навършим годините, на които можехме да престанем да посещаваме медресето. Но има и друго — продължи той, отговаряйки неволно на въпроса, който Тони се канеше да зададе. — Дори да бяхме много религиозни, дори да ходехме всеки ден в джамията, пак няма от кого да слушаме разни радикални дивотии. Имамът от джамията в Кентън е абсолютен противник на тези неща. Той е от тези, които говорят, че всички сме чада на Авраама и трябва да се научим да живеем заедно. Там няма разни тайни организации, чиито членове се срещат зад заключени врати, за да планират как да хвърлят хората във въздуха.