Бляскаво момиче
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Американска лейди #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бляскаво момиче». Краткое содержание книги:
Верижката с нежното цвете тупна в скута й. Металът беше топъл от дланта му. Фльор се взираше невиждащо през предното стъкло.
— Благодаря.
— Аз… аз го измислих специално за теб. – Джейк отново прочисти гърлото си. – Един мой познат го изработи. Нарисувах му скицата.
— Красив е – рече тя любезно, сякаш току-що й го бе подарил. Все още не го поглеждаше.
Джейк пристъпи от крак на крак върху чакъла.
— Не искам да си отиваш, цветенце. Всичко онова, което казах снощи… – Прозвуча пресипнало, като че ли бе настинал. – Извинявай.
Нямаше да се разплаче, но от усилието да възпре сълзите си, гласът й се прекърши, както разбитото й сърце.
— Не мога… повече не мога да продължавам така. Остави ме да си отида.
Той пое пресекливо дъх.
— Направих това, което ми каза. Прочетох книгата. Ти… Ти беше права. Аз… бях окован прекалено дълго вътре в себе си. Страхувах се. Но когато миналата нощ отидох при басейна, за да те взема… Внезапно осъзнах, че много повече се боя да не те загубя, отколкото от случилото се преди петнайсет години.
Фльор най-сетне се извърна към него, ала той отбягна погледа й. Тя свали очилата, отново го чу да се прокашля и изведнъж разбра, че той плачеше.
— Джейк?
— Не ме гледай.
Тя се извърна, но в следващия миг ръцете му се озоваха върху нейните и той я дърпаше от колата. Притисна я толкова силно до гърдите си, че Фльор едва смогваше да си поеме дъх.
— Не ме напускай – отрони той задавено. – Толкова дълго бях сам… през целия си живот. Не ме напускай. Господи, толкова много те обичам. Моля те, цветенце.
Тя почувства как стените се пропукват. Всички защитни бариери, които бе издигнал около себе си, се рушаха. Най-сетне имаше това, което искаше – Джейк Коранда с оголените му емоции. Джейк й позволяваше да види това, което не бе разкривал пред никого другиго. И това разби сърцето й.
Фльор попи сълзите му с устата си, преглътна ги, пое ги в себе си. Опитваше се да го излекува с ласките си. Искаше да събере разпръснатите парчета, за да стане отново цялостен като нея.
— Всичко е наред, каубой – прошепна тя. – Всичко е наред. Аз те обичам. Само не се крий повече от мен. Мога да понеса всичко, но не и това.
Той се отдръпна и се взря в нея. Очите му бяха зачервени, цялата му напереност бе изчезнала.
— Ами ти? Още колко дълго ще се криеш от мен? Кога ще ме допуснеш до себе си?
— Не разбирам какво… – Фльор млъкна и притисна буза о брадичката му. Неговата димна завеса не беше по-различна от нейната. През целия си живот тя се бе опитвала да се преценява чрез мнението на другите – монахините в манастира, Белинда, Алексей. А сега бе превърнала бизнеса си в мерило. Да, тя искаше агенцията й да успее, но ако се провали, това нямаше да я превърне в нищожество. Тя щеше да бъде все същата личност. Нямаше нищо сбъркано в нея. Също като Джейк, и тя бе жертва на самозаблудите.
Опитай да изпиташ поне малко състрадание към онова бедно храбро момче, беше му казала тя. Навярно беше крайно време да последва собствения си съвет и да изпита малко състрадание към изплашеното момиче, което беше някога.
— Джейк?
Той промърмори нещо в шията й.
— Ще трябва да ми помогнеш – рече тя.
Той плъзна пръсти в косата й и двамата се целуваха толкова дълго, че изгубиха представа за времето.
— Обичам те, цветенце – промълви той, когато най-накрая се откъснаха един от друг. – Хайде да измъкнем тази кола от тук и да отидем при океана. Искам да гледам онези безбрежни води, да те прегръщам и да ти разкажа всичко, което отдавна искам да ти споделя. Мисля, че и ти имаш какво да ми разкажеш.
Фльор се замисли за нещата, които трябваше да му довери. За манастира и Алексей, за Белинда и Ерол Флин, за изгубените си години и амбициите. Кимна.
Измъкнаха колата на пътя и потеглиха. Джейк шофираше и докато се спускаха бавно по стръмното шосе, той взе ръката й и целуна благоговейно върховете на пръстите й. Тя се усмихна, после нежно я издърпа. В чантата си имаше малко огледало. Отвори капачката и се зае да изучава лицето си.
Чертите й бяха неправилни, нестандартни, но тя не се извърна, както правеше през всичките тези години. Вместо това се взря в отражението си, опитвайки да ги види със сърцето, а не с разума си.
Лицето й беше част от нея. Може и да беше прекалено голямо и да не съответстваше на нейните представи за красота, но тя видя интелигентност в отражението си, чувствителност в очите, усмивка, спотаена в ъгълчето на широката й уста. Беше едно приятно лице. Добре уравновесено. Това беше нейното лице и в него нямаше нищо лошо.