Доктор Смърт [bg]

Имаше такива коси… светли, лъскави, много приятен цвят. Блестяха на светлината откъм паркинга.“

— Мейт не е имал нищо общо — продължих. — Били сте ти и Джоан.

Джуди се залюля на стола.

— Говориш глупости, скъпи.

— Едната версия е, че си й помогнала като на приятелка. Джоан е взела решението и е имала нужда от някого, който да бъде край нея в последните й мигове. Единственият проблем е, че вече не си изпитвала приятелски чувства към нея. Имала си основателна причина.

Изчаках. Джуди не помръдна няколко мига. После десният й клепач трепна. Леко се оттласна от бюрото.

— Започваш да се държиш като онези медиуми шарлатани, които говорят със заобикалки, за да се правят на мъдри. Напрегнат ли си, Алекс? Сигурно имаш твърде много работа. Винаги съм смятала, че се преуморяваш.

— Не бих те упрекнал, ако се бе съгласила да откараш Джоан до Ланкастър от приятелски подбуди, но истината е друга. Мотивът на Джоан да се самоунищожи, е бил непоносимо чувство за вина. Извършила е грях, който не е била в състояние да си прости. Ричард също не й го е простил. Както и ти. Затова, когато те е помолила да я придружиш, мисля, че не си имала нищо против да видиш края й.

Джуди прехапа устни. Трескаво посегна към фигурките на бюрото си и напипа една от тях. Ореховото чукче с месингова дръжка. Награда. По стените висяха безброй грамоти.

— Присъствието ти там е било част от наказанието — добавих аз. — Както когато канят роднините на жертвите да присъстват на екзекуцията на убиеца.

— Това е нелепо! — възрази тя. — Не зная какво си въобразяваш, но говориш абсурдни неща.

— Джуди…

— Веднага излез, Алекс, или ще повикам Ленард.

— И да си тръгна, това няма да промени нищо. Нито за теб, нито за Беки. Боб знае ли? Предполагам, че не си му казала цялата истина, защото тогава би изразил гнева си по-прямо и импулсивно. Не би се примирил. Но все пак е ядосан, така че навярно знае нещо.

Джуди взе чукчето и го размаха срещу мен.

— Алекс, давам ти последен шанс да си тръгнеш достойно…

— Джоан и Беки — казах аз. — Кога се случи?

Рязко се наведе напред, надигна се от стола и стовари чукчето върху плота, но то се изплъзна от ръката й и събори една от тежестите за книги на пода. Стъклената статуетка тупна върху мокета.

Покъртителен звук. Може би той я накара да се предаде или дълбоко в себе си чувстваше нужда да сподели с някого.

Сви ръцете си като лапи на хищник и ги притисна към гърдите си. Сякаш бе готова да изтръгне собственото си сърце. Изведнъж ги отпусна и се изтегна на стола с вече не така безупречна прическа. Очите й горяха, бяха насълзени, а устните й трепереха и едва след няколко секунди успя да заговори.

— Копеле — промълви тя. — Подло копеле! Ще повикам Ленард.

Но не го направи.