Кодът на Атлантида [bg]

— Не му помагайте да го прави — меко рече старият свещеник. — Не знаете какво възнамерява…

Бърз като атакуваща змия, Мурани го зашлеви през лицето с опакото на дланта си. Себастиан извика, олюля се и падна на коляно. От носа и разцепените му устни потече кръв.

Неколцина швейцарски гвардейци, сред които един млад мъж с белег на лицето, който беше особено смутен, пристъпиха напред. Само резките заповеди от техните началници ги задържаха на място. Очевидно по някои въпроси мненията им се различаваха. Гвардейците не бяха напълно единни.

Лурдс не знаеше дали това е добро или лошо. Знаеше обаче нещо друго — всички гвардейци бяха въоръжени. Бунт сред тях можеше да означава много жертви и на случайните свидетели най-вероятно нямаше да им се размине. Реши, че точно сега не е особено благоразумно да ги настройва едни срещу други. Може би по-късно, ако положението станеше съвсем безнадеждно.

— Можете ли да го разчетете? — попита Мурани.

Лурдс разгледа текста.

— Не зная. Едва снощи проумях как да чета тази писменост.

— Какво пише тук?

Лурдс хвърли поглед към него и се запита дали той може да прочете надписа.

Тънките устни на кардинала се изкривиха в усмивка.

— Позволете да ви преразкажа този откъс. След като създал небето и земята, океаните и сушата, бог най-сетне създал мъжа, а малко по-късно — жената от неговото ребро, след което изпратил сина си да върви с Адам и Ева.

— Не може да е вярно — каза Лурдс. По време на рецитала си Мурани нито веднъж не бе погледнал към надписа.