Задочни репортажи за България

На Боровец вали сняг. Тази вечер в голямата луксозна вила на артистите сме само неколцина души. През този отвратителен сезон — края на февруари-март, домът е почти празен, а вечерите са тихи и самотни. Шумните нашественици от софийския артистичен свят са изчезнали. Те ще се появят в събота или неделя, а дотогава тишината, красотата и кухнята на бай Георги Ашингер са наши. Това трябва да е зимата на 1963, или 1964, или 1965, или 1966, или следващата… всички зими ние бяхме там. Може би не точно по същото време, може би не толкова дълго, може би не точно по същия начин. Огънят в камината на големия хол, застлан с тъмнозелено кадифе, буйно гори. Моят магнетофон е някъде на пода. Тромпетът на Луис Амстронг придружава пращенето на горящите борини, чиито пламъци играят по лицата ни. Лампите сме угасили. Светлината на огъня ни дарява с чувството за естественост и близост. Ние сме налягали по пода и в тишината сякаш се опитваме да доловим нещо ново, непознато и мистериозно, което знаем, че приближава и ще дойде, за да промени тази картина. Вляво от мене е прострял дългите си крака Цветан Стоянов, един от най-приятните гласове, които съм чул през живота си; може би най-начетеният, най-ерудираният от всички ни, с остро критично око и със старанието да вижда нещата прожектирани върху световния хоризонт. По силата на компромиса той ще напише няколко „криминалета“, ще напише една много мизерна книга-фейлетон за „невъзвращенците“, после ще дойде в Лондон да ме види и ще ми каже: „Всичко е въпрос на избор. Ти си избрал тук, аз съм избрал там. Не ми се сърди. Мисля, че се разбираме… Все пак аз не вярвам, че ти ще пропишеш за англичаните.“ После ще го изпратя на гара „Виктория“, ще се целунем… и наскоро след това той ще умре от апендисит. Може би единственият истински европеец в интелектуална София… До него, свил колене, е Любо Левчев, приятелят, с когото се открихме на едно четене в Ловеч, който вярва, че комунизмът има нужда преди всичко от честност, който ще бъде близък и обичан приятел, докато по някакъв абсурдно нелогичен начин ще се откаже от честността и с пламнали бузи ще се впусне в бясна кариера, ще се превърне в точно това, което там, на Боровец, най ненавиждаше, ще напише по вестниците, че Солженицин е белогвардейска отрепка, и аз ще му отговоря с открито писмо, за да му кажа каква е разликата между поета и кмета. Поезията му също ще се промени. Гръмотевичният патос на истините за времето ще изчезне, за да отстъпи на празни високопарни декларации, плод на прозрачна конюнктурщина… Зад него в странно мълчание е потънал Константин Павлов, който сякаш предчувствува, че скоро ще напусне тази компания. На една среща у Радичков той остро и непримиримо ще обвини всички от неговото поколение в евтино флиртуване с позата на бодри и несъгласни и ще тръшне вратата след себе си, после ще му отхвърлят всички стихове и дълго време името му не ще бъде споменавано никъде, той ще се ожени, ще има дете, ще се изолира от всички и ще се опита да намери утеха в алкохола… Един ден той ще ме заведе в Курило, за да ми покаже селската къща, в която се е родил и чиято предизвикателна беднота сякаш е предопределила предизвикателната безкомпромисност на Коцето… После студенти и ученици из страната ще ме питат дали съм виждал Константин Павлов, дали го познавам. Петер Юхас в Будапеща и Волфганг Кьопе в Източен Берлин ще ми кажа?, че ако времето в България е родило само един поет, той е именно Константин Павлов… От другата страна е Христо Ганев, за когото Вородот казваше, че когато Христо веднъж влязъл във Военния клуб, всички генерали станали на крака… Партизанинът, сценаристът, кинорежисьорът, чиято безкомпромисност ще го изхвърли отвсякъде, когото партия и режим многократно ще се опитат да купят, да привлекат, да сплашат, да накажат, но никой не ще успее да го превие, той ще бъде един от неколцината, които ще откажат да гласуват резолюцията за Солженицин и ще бъде изключен от хора като Левчев. Христо, който ще настоява за правото си да казва точно това, което мисли… и да подозира всекиго от нас в долен конформизъм… До него е замисленото детско лице на най-близкия ми приятел по това време Стефан Цанев, който заради непокорството си дълго време ще стои без работа, после чудесният Желю Мандаджиев ще го вземе в сатирата за драматург, Държавна сигурност ще разпилее набора на поемите му за Съветския съюз и македонската поема, двамата ще мечтаем да иде на работа в Чехия (но тогава ще закрият Чехия), а ние ще напишем заедно пиеса, която няма да се играе, и либретото за оперета „Зиг-Заг“, която няма да се появи на сцена. Той ще напише великолепната пиеса „Процесът срещу богомилите“, която ще бъде отхвърлена отвсякъде, накрая ще го изгонят от Сатиричния театър и той ще бъде последното близко лице, което ще видя в последната си минута на българска територия. После ще ми напише кратко писмо да се върна, докато един по-късен ден аз ще си помисля, че новата му поема за Петър, който се отрекъл от Христос, се отнася до мене…